15 август 2013 г.

Не могат една без друга!

Две книги, в които тъмните нишки на съдбите вият своите незрими спирали през векове и територии - "Захар и шафран" и "Кехлибарената долина" на Джеси Кънева, не могат да съществуват разделени.
Това, което едната започва, другата довършва. Онова, което първата загатва, втората облива със светлината на прозрението.
Защото в "Захар и шафран" Стела още не беше открила своето "красиво предназначение", не беше осъзнала, че идва да възстанови разрушената хармония, завещана ни от древните.
В първата книга младата художничка се измъчваше от съмнения - това ли е любовта, върша ли правилните неща, коя съм аз? Боеше се за момичето, което сънуваше да се дави - без да разбира, че това е тя самата, но в друго време и на друго място. Искаше всичко да задържи, да обясни, да подреди.
Но после се пренесе в глухо българско селце - жив свидетел на историята по земите ни, и в съня й вече не се появяваше бледа отчаяна девойка, а беловлас старец, който мълвеше мъдри слова.
И неочаквано Стела се свърза с потока съдби, довел до нейното малко вятърничаво и пълно с нестандартни решения съществуване.
Тук, под кехлибарените залези край долмена, всичко се подреди, всичко намери най-логичното си обяснение и застана на мястото, отредено му, откак Бог сътворил нещата и хората.
Стела намери щастието, или по-скоро - щастието намери Стела, когато тя спря да го гони от живота си.
И не само го намери, но успя и да "зарази" с него всички свои близки, стана извор на щастие за приятелите си, озари ги със собственото си себеосъществяване.
За пътя към щастието, който е пътят към хармонията, който е пътят към съвършенството, е сагата на Стела - от "захарно-шафранените" горчиво-сладки сълзи до "кехлибарените" светулки в засмените очи.
Затова тези две книги не могат една без друга - защото болка и радост съществуват заедно в единната ни безкрайна вселена. И понеже всеки човек (и литературен герой също) е една безкрайна вселена...