3 май 2013 г.

По Великден Стела мечтае за кехлибарени залези

Великденската традиция повелява да се шарят варени яйца и да се месят козунаци. Тъй като приготвянето на козунака е трудна работа, че и енергоемка, повечето домакини се доверяват на кварталната фурна. Само някои особено изкусни майсторки са съхранили отколешните умения да блъскат и мачкат козуначеното тесто, докато се получи задоволителен и вкусен резултат. Майката на Бени беше една от тези домакини. Тя от зори работеше над великденския сладкиш. Стела обаче безрезервно разчиташе на местната хлебарница. Така че имаше достатъчно време. Синът й още отзарана замина да гостува на приятелката й Роса, двамата бяха станали направо неразделни. Диана имаше някакви свои занимавки в новата къщичка, така че Стела заряза боядисването на празничните яйца за по-добро време и бързешком се понесе към махалата оттатък реката.
От многото дъждове, навалели последните седмици, реката бучеше пенлива. Стела се поспря да я погледа и като прецени, че е възвърнала медитативното си спокойствие, се приближи към ниска портичка и хлътна в нацъфтяла градина.
Бебчето на Дарен спеше под напъпил храст, охранявано от дебел и ленив котарак. Блажените родители четяха вестници на верандата. Всичко изглеждаше пасторално до съвършенство. Освен начумерената физиономия на Дарен.
- Добър ден – тихо поздрави Стела, след като подмина количката със спящото бебе.
- Здравей, Стела – зарадва се жената на Дарен. – Ела да закусиш с нас.
- О, благодаря – отклони поканата, – смятам да пропускам закуските поне до Нова година.
Дарен вдигна поглед от вестника, в който се беше вдълбочил, и огледа изпитателно снагата на приятелката си.
- Не е необходимо чак такова лишение – коментира.
Стела му се изплези и продължи:
- Всъщност дойдох да ви поканя на празничен великденски обяд. В неделя, естествено. Ако нямате други планове. Поканила съм всички приятели. А сега отивам да правя сладкиши.
- Добре – съгласи се съпругата на приятеля й, – ще дойдем. Мога да ти помогна с подготовката, ако искаш.
- О, няма нужда – с благодарност отвърна Стела, – ти по-добре си почивай. Но ми е необходима помощта на Дарен, защото печката ми е повредена. Трябва някой да я ритне по-силно.

- Добре, принцесо, какво й е на печката – чудеше се Дарен, – ето, работи си чудесно?!
- Нищо й няма на печката – измърмори Стела, – просто исках да поговоря с тебе, ама ти не се сещаш да ме потърсиш.
- Стела! – възмути се приятелят й от детинство. – Какви са тия глупави конспирации! Ако искаш да говориш с мен, можеш направо да ме викнеш. Защо измисляш сюжети с печка?
- Ядосан ли си? – засмя се ехидно тя. – Радвам се, че се ядосваш. Диана казва, че изблик на чувства отключва непреработените проблемни емоции. Дори да се гневиш на някаква си печка, всъщност отработваш яда си към съществения въпрос: прекратените изследвания на тракийската могила.
- Тракийската могила е цяло антично селище – сопна се Дарен – и сега то ще остане безстопанствено! Ще дойдат крадци и иманяри! Ще го разрият, ще съсипят всичко вътре, докато търсят злато! Ще унищожат паметта на праотците ни! Ще смажат всяка ценност, всеки спомен. Защото за грабливите им мозъци нищо не представлява интерес – само златото!
Дарен беше здравата наострен и дори не видя как доволничко се усмихваше Стела право в лицето му.
- Супер! – Кехлибарени звезди светеха в очите й. – Я хайде ми разкажи за това селище под могилата.
- Какво да ти разказвам? – Беше още гневен. – Втора година копаем, разказвал съм ти сто пъти вече.
- Да – съгласи се непривично кротко Стела, – ама повече се интересувам от твоите лични предположения и изводи. Ей така, неофициално.
Усмихваше се подкупващо. Трапчинките пърхаха като пеперуди на страните й. Също като някога в детството им, пеперудите го поведоха тъкмо натам, накъдето искаше тя.
- Разбираш ли, Стела – започна да се успокоява гласът му, а тя се намести доволно на масата срещу него и му подаде чаша с дежурното кафе, – предварителните проучвания показаха тракийска погребална могила на някой знатен вожд. И започнахме да копаем. Погребение на вожд имаше, с всичкото му снаряжение: колесниците, конските скелети, накитите и делвите. Има обаче и друго: колкото повече разширявахме диаметъра, толкова повече насред голото поле изникваше древното градище. Там си седи и ни чака дворецът, или кметството, или както и да го наречеш, това е централната сграда. Там са улиците, останки от жилищата, търговската улица, капището с театъра... всичко си е там. Целият живот сякаш е застинал като в парче кехлибар. Проучваме един хълм, близо до морето – там в скалата навярно е било светилището. И всичко е толкова близо до пристанищния град, който си съществува и сега, нищо чудно двете селища да са функционирали заедно в някакъв период. После едното е било изоставено, обезлюдено. А пристанищното селище, със сигурност гръцка колония, си процъфтява и днес.
- Мислиш, че елините са унищожили тракийския град? – запита Стела, ококорена от любопитство.
- Не знам. Може и така да е. Вероятно някакъв тип асимилация от по-късни и по-агресивни култури е унищожил старата култура. Вероятно траките просто не са били достатъчно агресивни. Вероятно техният цивилизационен модел не е приемал войнстващата агресия. Вероятно са били по-спокойни. По-кротки. По-мъдри.
- Виж ти – замисли се Стела. – Казваш, че по-кротките и по-мъдрите подлежат на отмиране. Много тъжно. Ако всеки път оцелява агресорът, значи всякога се унищожава по малко от красотата на стария свят.
- Е, да – усмихна се за пръв път от седмици Дарен, – макар че по дефиниция агресивният асимилатор изгражда своята цивилизация върху основата на старата култура, която е победил.
- Да, след като е стрил на прах ценностите й, после се опитва да ги пресъздаде – не беше доволна Стела.
- Обаче има нещо, което много ще ти хареса в античното селище, принцесо – присети се Дарен. – Встрани от разкопките, в един дол, си дреме местният долмен.
- Аха – потвърди Стела, – вече ми каза за това. Можем да го побратимим онзи долмен с нашия тука.
- Примерно – засмя се приятелят й. – Разликата е, че тамошният долмен е много голям. Има си четири камери и най-любопитното: горната камера, четвъртата, отразява светлината на залеза всяка вечер. Толкова причудливо явление: получава се така, сякаш горната камера на долмена започва сама да свети. С кехлибарена светлина. И за около 5 минути по залез цялата долчина, където е долменът, се осветява от кехлибарена светлина. Зашеметяваща гледка.
- Виж ти! – впечатли се Стела. – Невероятни умения и познания са притежавали древните. Да уловят последните лъчи на слънцето и да осветяват цялата долина ден подир ден, толкова хилядолетия. Бих искала да видя това.

Откъс от романа на Джеси Кънева "Кехлибарената долина"