10 януари 2013 г.

Дъждът си валеше. Два дни, три дни -

студените капки жилеха прозореца и превръщаха градината в оризище след наводнение. Оризищата обаче предполагаха далеч по-сговорчиви температури – мислеше си Стела, – което някак не се получаваше из тукашните географски ширини в началото на март. Зяпайки разсеяно през прозореца, Стела мислено подреди бъдещето на мократа градина – тук ще засадим туфа от лилавата трева пенисетум, над пейката ще се увива клематис, а в онзи край, разбира се, е мястото на божурите. Засега обаче единственото, което можеше да се прави навън, беше да притичваш по мокрите плочи на пътеката в посока селската хлебарница или да джапаш в дълбоките локви и да се наслаждаваш на предпролетния дъжд с всичките си сетива. Нещо, което Стела така и не усвои, но пък то се удаваше със завидна лекота на седемгодишния й син. Хлапето неуморно пляскаше из джвакащата кал в двора, а по петите му с впечатляващо достойнство се носеше – мокро и кално – грамадно куче.
Момченцето беше свободно от майчиния надзор и добре се възползваше от това, а Стела наистина нямаше време, чакаше скъпи гости и много искаше всичко у дома да е повече от идеално. Докато чистеше, търкаше, лъскаше, че и печеше сладкиш – неистово разхищение на енергия, кой ли беше измислил домашните сладкиши, много беше сбъркал, горкият, – тя беше предоставила градинските локви и дъжда на сина си, е, и малко кал, добре де, малко повечко кал, нищо от това, пере се.
На всичкото отгоре Стела се опитваше да изтика от съзнанието си един сън, който я бе връхлетял нощес. Побелял достолепен старец в светла роба се настани в съня й и се зае да й обяснява как любовта и разбирателството щели да спасят света. Сякаш някой се съмняваше в това. „Твърде много се поддавам на влиянията на Ерата на Водолея”, си мислеше с насмешка, докато ръчкаше в печката и ахкаше над причудливо изглеждащия сладкиш.
Градинската портичка хлопна и в двора влезе дребна жена с дълго палто, която тикаше пред себе си детска количка с малко човече вътре.

* * *

Тракия Понтика
1000 г. пр. Хр.

Инана, царицата на скирмиадите, седеше край прозореца на спалнята си и се наслаждаваше с всички сетива на утринния вятър, който милваше високото й чело. Дребничка и мургава, царица Инана се различаваше от траките, в чиито земи живееше отколе семейството й, и толкова по-ясно впечатление беше направила различната й красота на царя на скирмиадите. Черните й очи горяха като въглени сърцето му, черните й коси го заплитаха в дълбоки мрежи и го давеха в мрачни сънища нощем. Тъй или инак, царят на траките се бе изправил пред бащата на Инана и с дарове, коне и злато бе поискал от вавилонския лечител ръката на смуглата му щерка. Преди много години девицата Инана беше станала царица на траките, а царят и до днес изгаряше от любов, щом срещнеше очите й. Хората мълвяха: „Вещица е!” А баща й, старият знахар, знаеше истината: „Умница ми е.”
Инана гледаше разсеяно от прозореца как долу в градината петнайсетгодишната й дъщеря Естир се киска и шушука с дружките си, усмихваше се блажено и за кой ли път забелязваше без съжаление, че младата царкиня не носи и най-малка прилика със смуглите си деди – вавилонските лечители.
Бащата на Инана, престарелият и вече полусляп лекар Мардук, някога често разказваше историята на семейството: неговият баща, знатен доктор във Вавилон, не успял да спаси живота на родилка. Много късно повикали лекаря, жената вече беряла душа, мъртво било и нероденото. По законите на стария Хамурапи животът на доктора бил обречен. А той бил млад и силен – живеело му се. Събрал най-ценното, грабнал младата си жена и през нощта тръгнал, ей така – на риск, лечителят. Скитали дълго – прокудени, плашливи изгнаници, преследвани от тежкия си страх. Накрая се спрели в земята на скирмиадите. Тук се установили, тук отгледали единствения си оцелял син. Хората ги приели – траките имали отколе правило: ако някой поиска да живее в твоята земя, покажи му предимствата на своята култура, приеми го, подкрепи го. Старият лечител и синът му – Мардук – прославили вавилонския докторски занаят и тачени били като мъдреци и шамани в земята на траките. От дядо си и баща си царица Инана беше научила как да лекува и да помага. От баба си бе усвоила тайните на женските чарове и обаяния.

* * *

Стела излетя от топлата стая и се втурна навън, където грабна в обятията си мократа гостенка:
- Диана, как се радвам, че най-сетне намери време да изплуваш от дълбините на психоанализата! Добре си дошла!
- Благодаря ти, принцесо на провинцията – засмя се Диана, – с най-голяма радост дойдохме да се възползваме от щедрото ти гостоприемство.
- Е, тогава да не висим повече под дъжда – включи на вълна „щедро гостоприемство” домакинята, – влизайте бързо вътре с малкото ангелче, аз ей сега, само да прибера на сухо и моя пират.
Диана се огледа любопитно:
- Да? Къде, казваш, е твоят пират? Сигурно е страшно пораснал.
- Пораснал е – рече Стела доволно, – а къде е, не знам. Сигурно на абордаж в нечий чужд двор.
Вътре кафето с канела беше сервирано, домашният сладкиш излезе почти сполучлив, гостите бяха подсушени, Диана беше увила главата си с грамадна суха хавлия, а децата седяха в двата ъгъла на стаята и се гледаха с подозрение – както се полага на всички деца по света в първите десет минути от тяхното познанство. Малко по-късно невръстната гостенка се довери на своя седемгодишен домакин и двамата се втурнаха със съвместни усилия да прегръщат и тормозят невъзмутимата Арджента, която желаеше единствено да си кротува край печката.
- Е, разказвай – осмели се да декларира любопитството си Стела, – как се справяте във вашето невъобразимо увеличено семейство?
- Ами, как да ти кажа – подхвана несигурно Диана, – по-лесно е, отколкото си го представях, във всички случаи е и по-хубаво. Направо е 100 пъти по-хубаво! Трябваше да се осмеля години по-рано!
Стела погледна с дълбоки очи приятелката си и се засмя тихо:
- Ще рече човек, че си престаряла.
- Е, чак престаряла не съм, но можех да си спестя години самота. Много години.
- Да си призная – промълви Стела, – не очаквах да направиш това. Просто не си представях, че точно ти ще осиновиш детенце, защото повече не изтърпяваш живота на единак. Прости ми, явно никак не съм те познавала. Но наистина много се радвам!
- Е, вече чух подобни речи от всичките си познати и роднини – въздъхна гостенката – и да ти кажа, Стела, ти си най-ласкава в изказването си. Майка ми дори заяви: „Никога няма да приема за внучка мулатче!” Сякаш някога е приемала, че аз съм й дъщеря, с много голяма радост!
- Неее! – възпротиви се енергично Стела. – Изобщо нямах предвид това! Детето е много сладко. Знаеш, че расата му изобщо не ме тревожи. Говорех за теб, просто не съм си представяла, че се чувстваш самотна. Разбираш ли, за мен ти си толкова съвършена, не съм и помисляла, че изпитваш усещане за самота като нас, останалите хора.
- Съвършенството предполага – Диана се отпусна, видимо облекчена, – съвършенството означава да си перфектен именно в екипната игра. Да даваш и да получаваш. И да превърнеш това в хармония. Като че ли това е съвършенството. Наскоро го разбрах. Е, засега ми доставя неописуемо удоволствие да давам. Давам всичкото си внимание и обич на малката Мартиника и да ти кажа, Стела, дори не забелязвам дали е къдрокоса и мургава. Трябва да съм далтонистка!
Стела се закиска доволно:
- Тя е прекрасна! Един ден ще стане кралица на психоанализата, също като старата си майка, и ще видиш ти тогава! – После добави сериозно: – Моля те, погостувайте ни повечко време. Тъкмо идва пролетта, толкова е приятно тук напролет.
Диана погледна приятелката си с благодарност:
- Ако позволиш, можем да се възползваме от гостоприемството ти две-три седмици. Наистина се скарах с всичките си близки и избягах от София, без да умувам много.
- По-скоро мислех за гостуване около два-три месеца – измърмори Стела, – ти нали ми писа, че кабинетът ти е във ваканция и пациентите ти са предупредени.
- А, да – поясни Диана и размота гигантската хавлия от главата си, като захвана да се разресва с пръсти, – всички пациенти са информирани прилежно. Работата е там, че на мен някак не ми се връща в кабинета, в стария апартамент, не ми се влиза в старите обувки. Даже си мислех... защо не потърсим тука една малка селска къща и да се поселим с Мартиника наблизо. Иска ми се да ме научиш на градинските тайни на цветните феи. Ако имаш желание да ги споделиш с други, разбира се.
- Защо не! – засмя се Стела. – А после можем да отворим цветарски магазин в града. – Намигна дяволито и допълни сериозно: – Знаеш ли, и на мен понякога ми е ужасно уединено тук. Вярно, бабите от съседските къщи са много мили и са добра компания, но пак съм сама толкова дълги часове тук. Е, не че в града беше по-пълноценно: часове наред пред този компютър... – заплете се в разсъжденията си Стела. – Добре си ми е тук, разбира се, но понякога искам да се вдигна и да отлетя чак за Централна Африка.
- И в Африка ще си сама, както и в Гренландия, ако вътре в тебе е самотно – мъдро забеляза Диана и сръбна от канеленото кафе. – Ти нали имаше някакво гадже тука, какви са тия приказки за самота, да не ми казваш, че си го изритала?

* * *

Царят на траките беше много важна личност в земите на своите, но далеч не беше божественият пълновластен господар – Ен, както се титлуваше владетелят на Вавилонското царство. В земята на скирмиадите важните въпроси се решаваха при обсъждане, в което участваха всички възрастни мъже, и никога не се налагаше мнение, което не е одобрено с мнозинство.
Още преди много години бащата на стария лечител Мардук, пришълецът от Вавилон, бил поканен да се присъедини към съвета на старейшините. Ето и днес, грохнал и полусляп, синът, дедец Мардук, се клатушкаше, помагайки си с бастунче, към местността, където заседаваше съветът. Сутрешната разходка в прохладния въздух освежаваше мисълта му и може би затова спомените бяха така живи и цветни.
Мардук видя в спомена си дребното смугло момченце, което припкаше по същите тези поляни, и белокожите, златокоси деца на траките, които първом го гледаха с плашливо любопитство, а после, много бързо, го приеха в игрите си, в дружините си, в живота си. Помнеше и неувереността на майка си и татко си, толкова дълго пъдени отвред, които никак не очакваха, че тук ще бъдат не само оставени на мира, но и приети като скъпи, отдавна чакани гости.
Спомни си и плачещото, изгоряло от треска момиченце, което донесоха в набързо построената хижа на баща му. „Казват, че си знахар” – суров и стегнат мъжки глас, в който почти не личеше молбата, докато не я облече в думите: „Моля те, помогни на дъщеря ми, от три дни изгаря, отива си, горкичката.” Изпосталял и стреснат, беглецът от Вавилон отвори уста, понечи да каже, че „да, знахар съм, ама ме прокудиха, защото не успях да излекувам болен...” Трескавото дете се задъхваше и гърчеше в ръцете на баща си и време нямаше за обяснения. Лечителят просто махна с ръка към уплашената си жена, която излезе от стаята и отведе Мардук. Момченцето хлипаше неразбиращо и се кокореше уплашено, криейки се в полите на майка си.
Старият Мардук си спомни същото онова болнаво момиченце, здраво заловило се за ръката на татко си, как идваше при знахаря и храбро пиеше дозата прахове и билки, които го закрепяха.
Помнеше колко любопитна девойка беше израсла и с какво наслаждение баща му предаваше на тракийската девица учението си. Усмихна се, като си представи сините й като метличина, грамадни и любопитни очи, които го наблюдаваха изучаващо. Заради тия любопитни очи Мардук се присъедини към уроците на баща си и не се успокои, докато девицата не каза: „Мардук, ти имаш голямо сърце, ще станеш по-добър лечител от мене. Ще станеш по-добър и от баща си!”

Ето така започва „Кехлибарената долина”, кехлибарено-ювелирният роман на Джеси Кънева. Любопитни ли сте какво става по-нататък?