15 август 2013 г.

Не могат една без друга!

Две книги, в които тъмните нишки на съдбите вият своите незрими спирали през векове и територии - "Захар и шафран" и "Кехлибарената долина" на Джеси Кънева, не могат да съществуват разделени.
Това, което едната започва, другата довършва. Онова, което първата загатва, втората облива със светлината на прозрението.
Защото в "Захар и шафран" Стела още не беше открила своето "красиво предназначение", не беше осъзнала, че идва да възстанови разрушената хармония, завещана ни от древните.
В първата книга младата художничка се измъчваше от съмнения - това ли е любовта, върша ли правилните неща, коя съм аз? Боеше се за момичето, което сънуваше да се дави - без да разбира, че това е тя самата, но в друго време и на друго място. Искаше всичко да задържи, да обясни, да подреди.
Но после се пренесе в глухо българско селце - жив свидетел на историята по земите ни, и в съня й вече не се появяваше бледа отчаяна девойка, а беловлас старец, който мълвеше мъдри слова.
И неочаквано Стела се свърза с потока съдби, довел до нейното малко вятърничаво и пълно с нестандартни решения съществуване.
Тук, под кехлибарените залези край долмена, всичко се подреди, всичко намери най-логичното си обяснение и застана на мястото, отредено му, откак Бог сътворил нещата и хората.
Стела намери щастието, или по-скоро - щастието намери Стела, когато тя спря да го гони от живота си.
И не само го намери, но успя и да "зарази" с него всички свои близки, стана извор на щастие за приятелите си, озари ги със собственото си себеосъществяване.
За пътя към щастието, който е пътят към хармонията, който е пътят към съвършенството, е сагата на Стела - от "захарно-шафранените" горчиво-сладки сълзи до "кехлибарените" светулки в засмените очи.
Затова тези две книги не могат една без друга - защото болка и радост съществуват заедно в единната ни безкрайна вселена. И понеже всеки човек (и литературен герой също) е една безкрайна вселена...

3 май 2013 г.

По Великден Стела мечтае за кехлибарени залези

Великденската традиция повелява да се шарят варени яйца и да се месят козунаци. Тъй като приготвянето на козунака е трудна работа, че и енергоемка, повечето домакини се доверяват на кварталната фурна. Само някои особено изкусни майсторки са съхранили отколешните умения да блъскат и мачкат козуначеното тесто, докато се получи задоволителен и вкусен резултат. Майката на Бени беше една от тези домакини. Тя от зори работеше над великденския сладкиш. Стела обаче безрезервно разчиташе на местната хлебарница. Така че имаше достатъчно време. Синът й още отзарана замина да гостува на приятелката й Роса, двамата бяха станали направо неразделни. Диана имаше някакви свои занимавки в новата къщичка, така че Стела заряза боядисването на празничните яйца за по-добро време и бързешком се понесе към махалата оттатък реката.
От многото дъждове, навалели последните седмици, реката бучеше пенлива. Стела се поспря да я погледа и като прецени, че е възвърнала медитативното си спокойствие, се приближи към ниска портичка и хлътна в нацъфтяла градина.
Бебчето на Дарен спеше под напъпил храст, охранявано от дебел и ленив котарак. Блажените родители четяха вестници на верандата. Всичко изглеждаше пасторално до съвършенство. Освен начумерената физиономия на Дарен.
- Добър ден – тихо поздрави Стела, след като подмина количката със спящото бебе.
- Здравей, Стела – зарадва се жената на Дарен. – Ела да закусиш с нас.
- О, благодаря – отклони поканата, – смятам да пропускам закуските поне до Нова година.
Дарен вдигна поглед от вестника, в който се беше вдълбочил, и огледа изпитателно снагата на приятелката си.
- Не е необходимо чак такова лишение – коментира.
Стела му се изплези и продължи:
- Всъщност дойдох да ви поканя на празничен великденски обяд. В неделя, естествено. Ако нямате други планове. Поканила съм всички приятели. А сега отивам да правя сладкиши.
- Добре – съгласи се съпругата на приятеля й, – ще дойдем. Мога да ти помогна с подготовката, ако искаш.
- О, няма нужда – с благодарност отвърна Стела, – ти по-добре си почивай. Но ми е необходима помощта на Дарен, защото печката ми е повредена. Трябва някой да я ритне по-силно.

- Добре, принцесо, какво й е на печката – чудеше се Дарен, – ето, работи си чудесно?!
- Нищо й няма на печката – измърмори Стела, – просто исках да поговоря с тебе, ама ти не се сещаш да ме потърсиш.
- Стела! – възмути се приятелят й от детинство. – Какви са тия глупави конспирации! Ако искаш да говориш с мен, можеш направо да ме викнеш. Защо измисляш сюжети с печка?
- Ядосан ли си? – засмя се ехидно тя. – Радвам се, че се ядосваш. Диана казва, че изблик на чувства отключва непреработените проблемни емоции. Дори да се гневиш на някаква си печка, всъщност отработваш яда си към съществения въпрос: прекратените изследвания на тракийската могила.
- Тракийската могила е цяло антично селище – сопна се Дарен – и сега то ще остане безстопанствено! Ще дойдат крадци и иманяри! Ще го разрият, ще съсипят всичко вътре, докато търсят злато! Ще унищожат паметта на праотците ни! Ще смажат всяка ценност, всеки спомен. Защото за грабливите им мозъци нищо не представлява интерес – само златото!
Дарен беше здравата наострен и дори не видя как доволничко се усмихваше Стела право в лицето му.
- Супер! – Кехлибарени звезди светеха в очите й. – Я хайде ми разкажи за това селище под могилата.
- Какво да ти разказвам? – Беше още гневен. – Втора година копаем, разказвал съм ти сто пъти вече.
- Да – съгласи се непривично кротко Стела, – ама повече се интересувам от твоите лични предположения и изводи. Ей така, неофициално.
Усмихваше се подкупващо. Трапчинките пърхаха като пеперуди на страните й. Също като някога в детството им, пеперудите го поведоха тъкмо натам, накъдето искаше тя.
- Разбираш ли, Стела – започна да се успокоява гласът му, а тя се намести доволно на масата срещу него и му подаде чаша с дежурното кафе, – предварителните проучвания показаха тракийска погребална могила на някой знатен вожд. И започнахме да копаем. Погребение на вожд имаше, с всичкото му снаряжение: колесниците, конските скелети, накитите и делвите. Има обаче и друго: колкото повече разширявахме диаметъра, толкова повече насред голото поле изникваше древното градище. Там си седи и ни чака дворецът, или кметството, или както и да го наречеш, това е централната сграда. Там са улиците, останки от жилищата, търговската улица, капището с театъра... всичко си е там. Целият живот сякаш е застинал като в парче кехлибар. Проучваме един хълм, близо до морето – там в скалата навярно е било светилището. И всичко е толкова близо до пристанищния град, който си съществува и сега, нищо чудно двете селища да са функционирали заедно в някакъв период. После едното е било изоставено, обезлюдено. А пристанищното селище, със сигурност гръцка колония, си процъфтява и днес.
- Мислиш, че елините са унищожили тракийския град? – запита Стела, ококорена от любопитство.
- Не знам. Може и така да е. Вероятно някакъв тип асимилация от по-късни и по-агресивни култури е унищожил старата култура. Вероятно траките просто не са били достатъчно агресивни. Вероятно техният цивилизационен модел не е приемал войнстващата агресия. Вероятно са били по-спокойни. По-кротки. По-мъдри.
- Виж ти – замисли се Стела. – Казваш, че по-кротките и по-мъдрите подлежат на отмиране. Много тъжно. Ако всеки път оцелява агресорът, значи всякога се унищожава по малко от красотата на стария свят.
- Е, да – усмихна се за пръв път от седмици Дарен, – макар че по дефиниция агресивният асимилатор изгражда своята цивилизация върху основата на старата култура, която е победил.
- Да, след като е стрил на прах ценностите й, после се опитва да ги пресъздаде – не беше доволна Стела.
- Обаче има нещо, което много ще ти хареса в античното селище, принцесо – присети се Дарен. – Встрани от разкопките, в един дол, си дреме местният долмен.
- Аха – потвърди Стела, – вече ми каза за това. Можем да го побратимим онзи долмен с нашия тука.
- Примерно – засмя се приятелят й. – Разликата е, че тамошният долмен е много голям. Има си четири камери и най-любопитното: горната камера, четвъртата, отразява светлината на залеза всяка вечер. Толкова причудливо явление: получава се така, сякаш горната камера на долмена започва сама да свети. С кехлибарена светлина. И за около 5 минути по залез цялата долчина, където е долменът, се осветява от кехлибарена светлина. Зашеметяваща гледка.
- Виж ти! – впечатли се Стела. – Невероятни умения и познания са притежавали древните. Да уловят последните лъчи на слънцето и да осветяват цялата долина ден подир ден, толкова хилядолетия. Бих искала да видя това.

Откъс от романа на Джеси Кънева "Кехлибарената долина"

4 март 2013 г.

Хепиенд увенчава Стелините духовни митарства

Първото нещо, което се случи, след като нашите герои се прибраха в село, беше сватба. Бени и Тома се ожениха на скромна церемония и веднага след раждането на първото им бебче кротката Бени разцъфтя. После им се родиха още две.

Разкопките и изследванията по старинния тракийски градеж продължиха. Откритията бяха невероятни. Мъдростта и гордостта на праотците бяха направени достояние на днешните хора. За радост и слава на нашите корени, както неспирно повтаряше Дарен.
Фелипе Домингош издаде своята старателно изработена студия – „Вълшебният свят на българите”. Инициира театрална постановка, която обиколи половината свят и пожъна голям успех. Фелипе стана предпочитан гост-лектор в дузина университети, занимаващи се с етнография и автентичен фолклор. Навсякъде пътуваше със своя съветник по въпросите на българския етнос, Стела.
Още щом се завърнаха в селото, Фелипе обяви, че не може да си представи живота оттук нататък без кехлибареното присъствие на Стела. След десет месеца ухажване тя склони и се омъжи за него.

Булчинският букет падна право в ръцете на Диана. Която упорито не възнамеряваше да се омъжва. Твърдеше, че ежедневието й е напълно осмислено от присъствието на малката й осиновена дъщеря. И все пак, когато детето поотрасна и Диана го записа на уроци по плуване, в живота й дискретно се настани треньорът на малката. Приятелите му го знаеха като Рижия.

Роса роди дъщеря, която нарече Дария. Въпреки че бизнесменът Александър щедро предложи добра издръжка и дори да даде името си на новороденото, Роса гордо отхвърли всички облаги, изнесе се в собствената си спретната селска къща и се приготви да отглежда бебето като самотна майка. Година-две по-късно отвори балетна школа в близкия град и обучаваше на танци и грация подрастващите принцеси на околията. Понякога късно вечер в дома й се промъкваше Дарен, жителите на селото дискретно се правеха, че не забелязват източника на щастие, който озаряваше лицата на танцьорката и принца на археологията.

Ето това е краят на "Кехлибарената долина", романа - продължение на "Захар и шафран". Но и началото е също така вълнуващо. И всичко между тях.

28 февруари 2013 г.

Деца с имена на божества...

Списание "Усури" "нарече" 2013-а на децата. На отношенията, на взаимодействията между малкия човек и "неговите" възрастни.
И приятелите на "Усури" отговориха на въпросите на списанието за това - какво ги движи като родители.
Сред тях е и Джеси Кънева.


Можеш ли да определиш отношенията си с твоето дете с една дума. Коя ще е тя?
Денис: Приятелство... но както си му е редът между тийнейджъри - с всичките "абе бате", "добре бе, отворко", сръдните, разправиите, пазарлъците.
Рафаела: Любов... каквато е в дебелите книги - дълготърпелива и неизискваща. Абсолютно съвършена.
Има ли заложено нещо в името му? Как го избрахте?
Денис: Като беше на 6-7 години, казваше: "Аз съм кръстен на бога на ракията" или "на оня пич с виното". И малко ми беше трудно, докато му обясня, че Дионис е преминал от тракийската в гръцката митология. И че е оня пич със слънцето, мъжката енергия, живота, тукашното и отвъдното, елените и белите коне... и изобщо бога на всичкото... Предполагам, че сега вече го разбира. Обаче едва ли се интересува.
Рафаела: Тя трябваше да се роди зодия Риби, пък нали това е зодията на лечението и лечителите... Затова си мислех, че е много подходящо да носи името на архангела, който лекува и ичето му означава "Бог лекува"... После, като се роди и в болницата казаха "Дано стане докторка"... Дано, но и танцьорка да стане, дано да лекува с присъствието си от лоши мисли и постъпки...

Следваш ли метод или система в грижите, които полагаш за него? Или подсказва сърцето?
Може би съвсем малко - от възгледите на анастасийството за божественото съвършенство на децата. Абсолютно съм убедена, че децата са по-съвършени от нас и се старая, доколкото мога, да не им преча в това съвършенство, да не го изтривам и да не го изличавам... не знам обаче доколко успявам.

Чувстваш ли вътрешните способности на детето? Как се изявяват те?
Денис: Той е на 16 и досега не се е скарал с никого. Никога не се е бил. И е приятел на всички. Като беше дребосъче, много се тревожех, че ще го набият на улицата примерно. И все го записвах да тренира бойни изкуства. А той се отказваше на третата тренировка и до днес е категоричен, че не може да бие хора. А аз до днес се притеснявам, че ще го набият някъде. Е, още не се е случило.
Рафаела: А тя е бебе. Отначало мислех, че е една нежна и мечтателна Рибка и си казвах, че такива трябва да са момичетата... Обаче вече е на 9 месеца и демонстрира все по-силен характер на воин. Един такъв непреклонен и виторог "овенски" нрав. И си казвам: "Ами и такива трябва да са момичетата..."

Коя роля е най-важна в отношенията ви - на родител, на партньор, на учител?
За мен най-важна е ролята на наблюдател. Каквото и да вършат, те чудесно се оправят сами и единственото, което мога и искам, е да наблюдавам и да се наслаждавам. И - надявам се - да не им преча много-много.

10 януари 2013 г.

Дъждът си валеше. Два дни, три дни -

студените капки жилеха прозореца и превръщаха градината в оризище след наводнение. Оризищата обаче предполагаха далеч по-сговорчиви температури – мислеше си Стела, – което някак не се получаваше из тукашните географски ширини в началото на март. Зяпайки разсеяно през прозореца, Стела мислено подреди бъдещето на мократа градина – тук ще засадим туфа от лилавата трева пенисетум, над пейката ще се увива клематис, а в онзи край, разбира се, е мястото на божурите. Засега обаче единственото, което можеше да се прави навън, беше да притичваш по мокрите плочи на пътеката в посока селската хлебарница или да джапаш в дълбоките локви и да се наслаждаваш на предпролетния дъжд с всичките си сетива. Нещо, което Стела така и не усвои, но пък то се удаваше със завидна лекота на седемгодишния й син. Хлапето неуморно пляскаше из джвакащата кал в двора, а по петите му с впечатляващо достойнство се носеше – мокро и кално – грамадно куче.
Момченцето беше свободно от майчиния надзор и добре се възползваше от това, а Стела наистина нямаше време, чакаше скъпи гости и много искаше всичко у дома да е повече от идеално. Докато чистеше, търкаше, лъскаше, че и печеше сладкиш – неистово разхищение на енергия, кой ли беше измислил домашните сладкиши, много беше сбъркал, горкият, – тя беше предоставила градинските локви и дъжда на сина си, е, и малко кал, добре де, малко повечко кал, нищо от това, пере се.
На всичкото отгоре Стела се опитваше да изтика от съзнанието си един сън, който я бе връхлетял нощес. Побелял достолепен старец в светла роба се настани в съня й и се зае да й обяснява как любовта и разбирателството щели да спасят света. Сякаш някой се съмняваше в това. „Твърде много се поддавам на влиянията на Ерата на Водолея”, си мислеше с насмешка, докато ръчкаше в печката и ахкаше над причудливо изглеждащия сладкиш.
Градинската портичка хлопна и в двора влезе дребна жена с дълго палто, която тикаше пред себе си детска количка с малко човече вътре.

* * *

Тракия Понтика
1000 г. пр. Хр.

Инана, царицата на скирмиадите, седеше край прозореца на спалнята си и се наслаждаваше с всички сетива на утринния вятър, който милваше високото й чело. Дребничка и мургава, царица Инана се различаваше от траките, в чиито земи живееше отколе семейството й, и толкова по-ясно впечатление беше направила различната й красота на царя на скирмиадите. Черните й очи горяха като въглени сърцето му, черните й коси го заплитаха в дълбоки мрежи и го давеха в мрачни сънища нощем. Тъй или инак, царят на траките се бе изправил пред бащата на Инана и с дарове, коне и злато бе поискал от вавилонския лечител ръката на смуглата му щерка. Преди много години девицата Инана беше станала царица на траките, а царят и до днес изгаряше от любов, щом срещнеше очите й. Хората мълвяха: „Вещица е!” А баща й, старият знахар, знаеше истината: „Умница ми е.”
Инана гледаше разсеяно от прозореца как долу в градината петнайсетгодишната й дъщеря Естир се киска и шушука с дружките си, усмихваше се блажено и за кой ли път забелязваше без съжаление, че младата царкиня не носи и най-малка прилика със смуглите си деди – вавилонските лечители.
Бащата на Инана, престарелият и вече полусляп лекар Мардук, някога често разказваше историята на семейството: неговият баща, знатен доктор във Вавилон, не успял да спаси живота на родилка. Много късно повикали лекаря, жената вече беряла душа, мъртво било и нероденото. По законите на стария Хамурапи животът на доктора бил обречен. А той бил млад и силен – живеело му се. Събрал най-ценното, грабнал младата си жена и през нощта тръгнал, ей така – на риск, лечителят. Скитали дълго – прокудени, плашливи изгнаници, преследвани от тежкия си страх. Накрая се спрели в земята на скирмиадите. Тук се установили, тук отгледали единствения си оцелял син. Хората ги приели – траките имали отколе правило: ако някой поиска да живее в твоята земя, покажи му предимствата на своята култура, приеми го, подкрепи го. Старият лечител и синът му – Мардук – прославили вавилонския докторски занаят и тачени били като мъдреци и шамани в земята на траките. От дядо си и баща си царица Инана беше научила как да лекува и да помага. От баба си бе усвоила тайните на женските чарове и обаяния.

* * *

Стела излетя от топлата стая и се втурна навън, където грабна в обятията си мократа гостенка:
- Диана, как се радвам, че най-сетне намери време да изплуваш от дълбините на психоанализата! Добре си дошла!
- Благодаря ти, принцесо на провинцията – засмя се Диана, – с най-голяма радост дойдохме да се възползваме от щедрото ти гостоприемство.
- Е, тогава да не висим повече под дъжда – включи на вълна „щедро гостоприемство” домакинята, – влизайте бързо вътре с малкото ангелче, аз ей сега, само да прибера на сухо и моя пират.
Диана се огледа любопитно:
- Да? Къде, казваш, е твоят пират? Сигурно е страшно пораснал.
- Пораснал е – рече Стела доволно, – а къде е, не знам. Сигурно на абордаж в нечий чужд двор.
Вътре кафето с канела беше сервирано, домашният сладкиш излезе почти сполучлив, гостите бяха подсушени, Диана беше увила главата си с грамадна суха хавлия, а децата седяха в двата ъгъла на стаята и се гледаха с подозрение – както се полага на всички деца по света в първите десет минути от тяхното познанство. Малко по-късно невръстната гостенка се довери на своя седемгодишен домакин и двамата се втурнаха със съвместни усилия да прегръщат и тормозят невъзмутимата Арджента, която желаеше единствено да си кротува край печката.
- Е, разказвай – осмели се да декларира любопитството си Стела, – как се справяте във вашето невъобразимо увеличено семейство?
- Ами, как да ти кажа – подхвана несигурно Диана, – по-лесно е, отколкото си го представях, във всички случаи е и по-хубаво. Направо е 100 пъти по-хубаво! Трябваше да се осмеля години по-рано!
Стела погледна с дълбоки очи приятелката си и се засмя тихо:
- Ще рече човек, че си престаряла.
- Е, чак престаряла не съм, но можех да си спестя години самота. Много години.
- Да си призная – промълви Стела, – не очаквах да направиш това. Просто не си представях, че точно ти ще осиновиш детенце, защото повече не изтърпяваш живота на единак. Прости ми, явно никак не съм те познавала. Но наистина много се радвам!
- Е, вече чух подобни речи от всичките си познати и роднини – въздъхна гостенката – и да ти кажа, Стела, ти си най-ласкава в изказването си. Майка ми дори заяви: „Никога няма да приема за внучка мулатче!” Сякаш някога е приемала, че аз съм й дъщеря, с много голяма радост!
- Неее! – възпротиви се енергично Стела. – Изобщо нямах предвид това! Детето е много сладко. Знаеш, че расата му изобщо не ме тревожи. Говорех за теб, просто не съм си представяла, че се чувстваш самотна. Разбираш ли, за мен ти си толкова съвършена, не съм и помисляла, че изпитваш усещане за самота като нас, останалите хора.
- Съвършенството предполага – Диана се отпусна, видимо облекчена, – съвършенството означава да си перфектен именно в екипната игра. Да даваш и да получаваш. И да превърнеш това в хармония. Като че ли това е съвършенството. Наскоро го разбрах. Е, засега ми доставя неописуемо удоволствие да давам. Давам всичкото си внимание и обич на малката Мартиника и да ти кажа, Стела, дори не забелязвам дали е къдрокоса и мургава. Трябва да съм далтонистка!
Стела се закиска доволно:
- Тя е прекрасна! Един ден ще стане кралица на психоанализата, също като старата си майка, и ще видиш ти тогава! – После добави сериозно: – Моля те, погостувайте ни повечко време. Тъкмо идва пролетта, толкова е приятно тук напролет.
Диана погледна приятелката си с благодарност:
- Ако позволиш, можем да се възползваме от гостоприемството ти две-три седмици. Наистина се скарах с всичките си близки и избягах от София, без да умувам много.
- По-скоро мислех за гостуване около два-три месеца – измърмори Стела, – ти нали ми писа, че кабинетът ти е във ваканция и пациентите ти са предупредени.
- А, да – поясни Диана и размота гигантската хавлия от главата си, като захвана да се разресва с пръсти, – всички пациенти са информирани прилежно. Работата е там, че на мен някак не ми се връща в кабинета, в стария апартамент, не ми се влиза в старите обувки. Даже си мислех... защо не потърсим тука една малка селска къща и да се поселим с Мартиника наблизо. Иска ми се да ме научиш на градинските тайни на цветните феи. Ако имаш желание да ги споделиш с други, разбира се.
- Защо не! – засмя се Стела. – А после можем да отворим цветарски магазин в града. – Намигна дяволито и допълни сериозно: – Знаеш ли, и на мен понякога ми е ужасно уединено тук. Вярно, бабите от съседските къщи са много мили и са добра компания, но пак съм сама толкова дълги часове тук. Е, не че в града беше по-пълноценно: часове наред пред този компютър... – заплете се в разсъжденията си Стела. – Добре си ми е тук, разбира се, но понякога искам да се вдигна и да отлетя чак за Централна Африка.
- И в Африка ще си сама, както и в Гренландия, ако вътре в тебе е самотно – мъдро забеляза Диана и сръбна от канеленото кафе. – Ти нали имаше някакво гадже тука, какви са тия приказки за самота, да не ми казваш, че си го изритала?

* * *

Царят на траките беше много важна личност в земите на своите, но далеч не беше божественият пълновластен господар – Ен, както се титлуваше владетелят на Вавилонското царство. В земята на скирмиадите важните въпроси се решаваха при обсъждане, в което участваха всички възрастни мъже, и никога не се налагаше мнение, което не е одобрено с мнозинство.
Още преди много години бащата на стария лечител Мардук, пришълецът от Вавилон, бил поканен да се присъедини към съвета на старейшините. Ето и днес, грохнал и полусляп, синът, дедец Мардук, се клатушкаше, помагайки си с бастунче, към местността, където заседаваше съветът. Сутрешната разходка в прохладния въздух освежаваше мисълта му и може би затова спомените бяха така живи и цветни.
Мардук видя в спомена си дребното смугло момченце, което припкаше по същите тези поляни, и белокожите, златокоси деца на траките, които първом го гледаха с плашливо любопитство, а после, много бързо, го приеха в игрите си, в дружините си, в живота си. Помнеше и неувереността на майка си и татко си, толкова дълго пъдени отвред, които никак не очакваха, че тук ще бъдат не само оставени на мира, но и приети като скъпи, отдавна чакани гости.
Спомни си и плачещото, изгоряло от треска момиченце, което донесоха в набързо построената хижа на баща му. „Казват, че си знахар” – суров и стегнат мъжки глас, в който почти не личеше молбата, докато не я облече в думите: „Моля те, помогни на дъщеря ми, от три дни изгаря, отива си, горкичката.” Изпосталял и стреснат, беглецът от Вавилон отвори уста, понечи да каже, че „да, знахар съм, ама ме прокудиха, защото не успях да излекувам болен...” Трескавото дете се задъхваше и гърчеше в ръцете на баща си и време нямаше за обяснения. Лечителят просто махна с ръка към уплашената си жена, която излезе от стаята и отведе Мардук. Момченцето хлипаше неразбиращо и се кокореше уплашено, криейки се в полите на майка си.
Старият Мардук си спомни същото онова болнаво момиченце, здраво заловило се за ръката на татко си, как идваше при знахаря и храбро пиеше дозата прахове и билки, които го закрепяха.
Помнеше колко любопитна девойка беше израсла и с какво наслаждение баща му предаваше на тракийската девица учението си. Усмихна се, като си представи сините й като метличина, грамадни и любопитни очи, които го наблюдаваха изучаващо. Заради тия любопитни очи Мардук се присъедини към уроците на баща си и не се успокои, докато девицата не каза: „Мардук, ти имаш голямо сърце, ще станеш по-добър лечител от мене. Ще станеш по-добър и от баща си!”

Ето така започва „Кехлибарената долина”, кехлибарено-ювелирният роман на Джеси Кънева. Любопитни ли сте какво става по-нататък?