24 април 2011 г.

Под звездите, при селото със страховитото име и с вярата, вдълбана в скала

„Ти знаеш ли къде са най-големите звезди?” – чух наскоро диалога между две подрастващи хлапета. От ония, дето е трудно да определиш пола им, защото са увити в еднакви суитшърти с качулки и веят еднакво нащипани безформени прически.
„Над Фамагуста, при морето и машините” – подсмихвам се ехидно. Хлапетата са толкова невръстни, че едва ли са чували тази реплика. И понеже не са я чували, разговорът завива в неочаквана от мен посока. „Разбира се, че знам – гордо отговаря второто, – над Разбойще...”
Тийнейджърите си продължават в своята посока, а аз забавям крачка и започвам да се чудя: Разбойще звучи направо причудливо. И защо ние, от бодрото поколение на последните комсомолци, все още по спомен рецитираме, че копнеем за едрите звезди над Фамагуста (къде изобщо е тая Фамагуста?!), докато днешните подрастващи са съвсем наясно, че най-големите звезди са в Разбойще? И - бас хващам - често-често лагеруват някъде там, под най-големите звезди.
Разбойще. Шантаво име. Ама не е далече за съботна разходка. Хайде, значи, качвайте се в колата, отиваме на лов за най-големите звезди.

Село Разбойще е на края, ама на самия край на асфалтовия път. По-нататък и да искаш, няма накъде да бродиш, щото ще се метнеш надолу с главата право в каньона на Нишава. Едва ли е добър начин да разбереш дали сърбите са кръстили града на нашата река, или ние - реката на техния град... Или някога – сигурно в незапомнени времена – реката и градът с еднакво име са били едно.
Все тая, щото до Ниш е далече, има и граница, а ние сме вече в Разбойще.
Село на края на света. С миниатюрен мегдан, а в центъра му – телеграфен стълб. Ако много се зазяпваш по звездите, нищо чудно да се нацепиш направо в него. Тукашните хора казват, че никой досега не се е срещал отблизо с телеграфния стълб, ама знае ли човек... Питаме ги накъде да вървим, щото нали пътят свършва. Ама не става да ги шашнем с въпроса: „Къде са ви нaй-големите звезди тъдява?”. Понеже е ясен бял ден, не за друго. Питаме ги за манастира в скалата. Едни сочат наляво. Други надясно. А ние се чудим. Как може местните хора да не си знаят манастира. Знаят си го, разбира се.
По-късно се оказва, че те са подозрителни към пришълците, защото, ако се осъществи стремежът на някакъв местен баровец да направи хотел на скалата, манастирът ще стане част от хотелския комплекс и – сбогом, прощавай на свободния достъп до църквата, която си е на цялото село... И до плажа с река Нишава, разбира се.
Затова местните понякога объркват посетителите. Не си дават най-големите звезди. И се тревожат, че селският туризъм може рязко да дегенерира в масов.
Понеже все още масов туризъм в Разбойще не е развит, все пак ни упътват към манастира.

Оказва се, че манастирите са два.

Целият разказ на Джеси за едрите разбойщки звезди - в априлския брой на "Усури"