24 април 2011 г.

Под звездите, при селото със страховитото име и с вярата, вдълбана в скала

„Ти знаеш ли къде са най-големите звезди?” – чух наскоро диалога между две подрастващи хлапета. От ония, дето е трудно да определиш пола им, защото са увити в еднакви суитшърти с качулки и веят еднакво нащипани безформени прически.
„Над Фамагуста, при морето и машините” – подсмихвам се ехидно. Хлапетата са толкова невръстни, че едва ли са чували тази реплика. И понеже не са я чували, разговорът завива в неочаквана от мен посока. „Разбира се, че знам – гордо отговаря второто, – над Разбойще...”
Тийнейджърите си продължават в своята посока, а аз забавям крачка и започвам да се чудя: Разбойще звучи направо причудливо. И защо ние, от бодрото поколение на последните комсомолци, все още по спомен рецитираме, че копнеем за едрите звезди над Фамагуста (къде изобщо е тая Фамагуста?!), докато днешните подрастващи са съвсем наясно, че най-големите звезди са в Разбойще? И - бас хващам - често-често лагеруват някъде там, под най-големите звезди.
Разбойще. Шантаво име. Ама не е далече за съботна разходка. Хайде, значи, качвайте се в колата, отиваме на лов за най-големите звезди.

Село Разбойще е на края, ама на самия край на асфалтовия път. По-нататък и да искаш, няма накъде да бродиш, щото ще се метнеш надолу с главата право в каньона на Нишава. Едва ли е добър начин да разбереш дали сърбите са кръстили града на нашата река, или ние - реката на техния град... Или някога – сигурно в незапомнени времена – реката и градът с еднакво име са били едно.
Все тая, щото до Ниш е далече, има и граница, а ние сме вече в Разбойще.
Село на края на света. С миниатюрен мегдан, а в центъра му – телеграфен стълб. Ако много се зазяпваш по звездите, нищо чудно да се нацепиш направо в него. Тукашните хора казват, че никой досега не се е срещал отблизо с телеграфния стълб, ама знае ли човек... Питаме ги накъде да вървим, щото нали пътят свършва. Ама не става да ги шашнем с въпроса: „Къде са ви нaй-големите звезди тъдява?”. Понеже е ясен бял ден, не за друго. Питаме ги за манастира в скалата. Едни сочат наляво. Други надясно. А ние се чудим. Как може местните хора да не си знаят манастира. Знаят си го, разбира се.
По-късно се оказва, че те са подозрителни към пришълците, защото, ако се осъществи стремежът на някакъв местен баровец да направи хотел на скалата, манастирът ще стане част от хотелския комплекс и – сбогом, прощавай на свободния достъп до църквата, която си е на цялото село... И до плажа с река Нишава, разбира се.
Затова местните понякога объркват посетителите. Не си дават най-големите звезди. И се тревожат, че селският туризъм може рязко да дегенерира в масов.
Понеже все още масов туризъм в Разбойще не е развит, все пак ни упътват към манастира.

Оказва се, че манастирите са два.

Целият разказ на Джеси за едрите разбойщки звезди - в априлския брой на "Усури"

15 април 2011 г.

Джеси ни кани на кафе с канела и... културология

Заварваме Стела и нейния приятел от детинство Дарен да пият ароматно кафе в селската й къща и да разговарят за археологически паметници. Младият учен се вълнува от богатствата, скрити в българската земя, за Стела обаче изровените от него колесници, грънци и златни накити са повод да поразсъждава върху обратите на съдбата.
Далеч назад във времето една темпераментна тракийска княгиня се опитва да вкара в правия път своя буен брат.
Още за кармичните възли на нашите герои - в новия роман на Джеси Кънева "Кехлибарената долина".



- Разбираш ли, Стела – започна да се успокоява гласът му, а тя се намести доволно на масата срещу него и му подаде чаша с дежурното кафе, – предварителните проучвания показаха тракийска погребална могила на някой знатен вожд. И започнахме да копаем. Погребение на вожд имаше, с всичкото му снаряжение: колесниците, конските скелети, накитите и делвите. Има обаче и друго: колкото повече разширявахме диаметъра, толкова повече насред голото поле изникваше древното градище. Там си седи и ни чака дворецът, или кметството, или както и да го наречеш, това е централната сграда. Там са улиците, останки от жилищата, търговската улица, капището с театъра... всичко си е там. Целият живот сякаш е застинал като в парче кехлибар. Проучваме един хълм, близо до морето – там в скалата навярно е било светилището. И всичко е толкова близо до пристанищния град, който си съществува и сега, нищо чудно двете селища да са функционирали заедно в някакъв период. После едното е било изоставено, обезлюдено. А пристанищното селище, със сигурност гръцка колония, си процъфтява и днес.
- Мислиш, че елините са унищожили тракийския град? – запита Стела, ококорена от любопитство.
- Не знам. Може и така да е. Вероятно някакъв тип асимилация от по-късни и по-агресивни култури е унищожил старата култура. Вероятно траките просто не са били достатъчно агресивни. Вероятно техният цивилизационен модел не е приемал войнстващата агресия. Вероятно са били по-спокойни. По-кротки. По-мъдри.
- Виж ти – замисли се Стела. – Казваш, че по-кротките и по-мъдрите подлежат на отмиране. Много тъжно. Ако всеки път оцелява агресорът, значи всякога се унищожава по малко от красотата на стария свят.
- Е да – усмихна се за пръв път от седмици Дарен, – макар че по дефиниция агресивният асимилатор изгражда своята цивилизация върху основата на старата култура, която е победил.
- Да, след като е стрил на прах ценностите й, после се опитва да ги пресъздаде – не беше доволна Стела.
- Обаче има нещо, което много ще ти хареса в античното селище, принцесо – присети се Дарен. – Встрани от разкопките, в един дол, си дреме местният долмен.
- Аха – потвърди Стела, – вече ми каза за това. Можем да го побратимим онзи долмен с нашия тука.
- Примерно – засмя се приятелят й. – Разликата е, че тамошният долмен е много голям. Има си четири камери и най-любопитното: горната камера, четвъртата, отразява светлината на залеза всяка вечер. Толкова причудливо явление: получава се така, сякаш горната камера на долмена започва сама да свети. С кехлибарена светлина. И за около пет минути по залез цялата долчина, където е долменът, се осветява от кехлибарена светлина. Зашеметяваща гледка.
- Гледай ти – впечатли се Стела. – Невероятни умения и познания са притежавали древните. Да уловят последните лъчи на слънцето и да осветяват цялата ливада ден подир ден, толкова хилядолетия. Бих искала да видя това.

* * * * *

Дарий, принцът на скирмиадите, се промъкваше безшумно през хладния коридор. Още няколко стъпки - и щеше да стигне до спалнята си. Всички спяха в тоя ранен час и нямаше да узнаят кога се прибира князът.
Внезапно близката врата се отвори със замах и Дарий се сблъска с гневната Естир.
Естир беше такова сладко девойче. Тя не се гневеше никога. И защо не спи в безсрамно ранния час?
„Влизай в стаята ми!”, изсъска с неподозирано настървение сладкото девойче. „Влизай вътре и по-тихо, че всички спят!”
Издърпа го за ръкава на везаната риза и щом залости вратата на стаята си, избухна в гневен шепот: „Дарий, какво си мислиш, че вършиш?”
Каквото и да върша, не е за ушите на невинна девица, помисли си, но не посмя да продума. В размътеното му от омайни напитки съзнание все още светеше неприспана обичта към сестра му.
„Дарий”, продължи с още по-гневен шепот момичето, „кога ще се събудиш, Дарий?”
„Че аз не съм лягал, сестрице!” Защо не го остави да се прибере? Главата му лудо се въртеше и всички мисли пулсираха, впиянчени от нощното празненство.
„Дарий!”, не се предаде Естир. „Погледни ме!”
Опита се. Наистина се опита да я погледне, но никак не успя да я фокусира. Жалко. Красивото сърцевидно личице на малката царкиня се размазваше безформено. И къде бяха очите й? Защо не виждаше очите на сестра си?
Князът на скирмиадите се олюля и се тръшна заднишком на широкото легло на Естир. Мигом захърка върху бродираната с толкова старание покривка на ситни кехлибарени цветчета.
Девойката загледа невярващо блажения пиянски сън и гневът й, прекипял в ярост, обагри хубавото личице в горещо алено. Без повече да се тревожи за съня на домашните си, момичето тръшна вратата и изтрополя по стълбите надолу.
Стресната от непривичния шум на развиделяване, царица Инана стана от леглото и приближи към прозореца. Тъкмо навреме, за да види яростната Естир, която препусна с белия си кон, прескочи градинския плет и отпраши към брега в посока Аполоника.