13 декември 2011 г.

Вероятно и вие сте се питали:

Защо, дявол го взел, в самия край на "Захар и шафран" Андър налетя на Естир на брега? Тези двамината ги зърнахме само за миг, те се разхождаха край Евксинския понт, Гостоприемното море, Естир - с приятелки, Андър - сам с мислите си.
Срещнахме ги само на една страничка, не ги познавахме отпреди, каква е връзката им с бурните съдби на Ещер де Протетуш - наследница на пиратски богатства, възпитаничка на католически колеж, и Стела, художничката, която гради театрални декори и нещастни любови?
Джеси Кънева, вярна на литературното предизвикателство, ни остави с отворени уста насред този отворен финал на дебютния си роман. За да ни провокира да чакаме продължението, да търсим отговорите, закодирани в имена и съдби, да се вълнуваме, докато редим пъзела.
И ето, в "Кехлибарената долина" пъзелът се подрежда. Стела все още проектира декори за театрални постановки, но вече е по-мъдра, що се отнася до обсебващите връзки. Дори една авантюра с богатия Александър приключва по-скоро, отколкото човек би могъл да предположи, познавайки емоционалната ни героиня. Тази авантюра е като отглас от оная далечна, разтърсваща среща на брега на Понта...
Четем за Стела, която шари великденски яйца и рисува икони сред идилията на родното си село, и за Естир, тракийската царкиня, така пълна с обич към хората, и мигом разбираме, че съдбите им следват тъничка, но здрава нишка през векове и хилядолетия.
Като че изгубената душа на Естир е преминала у красивата Ещер, за да изстрада болката от загубата на най-обичните си същества, а сетне се е преселила у Стела, където свива гнездо в сърцето на едно чувствително и състрадателно момиче.
И кармичните двойки вече са кармични тройки, и отговорът на много жизненоважни въпроси е по-лесен.
Например: Как така те познавам, след като никога не сме се срещали? Откъде знам, че ти си моята половинка? А ти откъде знаеш, че аз съм твоята? Винаги ли ще бъдеш до мен?
Винаги. В кехлибарените долини на съдбовната любов...

16 юни 2011 г.

Имало едно време един роман...

...по чиито страници хора и случки, отдалечени на километри и векове, се оглеждали в кривото огледало на житейските лабринти, от които - по всичко личало! - няма излизане...
С втория роман на журналистката и художничка Джеси Кънева обаче духовната сага за Стела и Ещер стигна до своята развръзка. Как стана това ли? Героите на дебютната й творба "Захар и шафран" се "пренесоха" в дълбока древност, за да търсят разрешението на проблемите си.
Всъщност разкъсването на кармичните вериги, с което Стела се бе нагърбила, се оказа не толкова проста работа. Младата дизайнерка си мислеше, че като избяга на село да сади цветни лехи и да плете пъстри пуловери, духът й ще намери покой, а обсебените от магичното й присъствие нейни приятели ще литнат свободни да изживяват собствените си съдби.
Ала в съня на Стела се настани беловлас мъдрец, който й заговори как любовта и разбирателството ще спасят света. Ексцентричната художничка изобщо не се съмняваше в това, но и изобщо не разбираше тя какво общо има с въпросното спасяване.
Междувременно китното селце се е превърнало в туристическа дестинация, а Стелините приятели са си наели или купили къщи наблизо. Дарен, който й е като брат, води съпругата и бебето в дома им отсреща, психоаналитичката Диана пристига с осиновеното си момиченце, връщат се Роса и Бенджи да ближат житейски рани. Появява се дори разбивачът на женски сърца Тома.
Стела вари кафе с канела в кухничката си, радва се на порасналия си син и на пъстрата компания стари дружки и изобщо не подозира какво ще й донесе облакът вулканична пепел, поел от Исландия.
А облакът, блокирал небето над Европа, в един момент изплюва... Фелипе.
Четири години след като прелетя като опустошително торнадо през живота на Стела, зеленоокият мулат открива, че не може да се раздели с красотите на България. Очароват го културата, историята, архитектурата и... Стела.
И тук се намесва съдбата в лицето на древен тракийски долмен.
Какво се случва край долмена, ще разберете от "Кехлибарената долина", втория роман на Джеси Кънева, много скоро.

24 април 2011 г.

Под звездите, при селото със страховитото име и с вярата, вдълбана в скала

„Ти знаеш ли къде са най-големите звезди?” – чух наскоро диалога между две подрастващи хлапета. От ония, дето е трудно да определиш пола им, защото са увити в еднакви суитшърти с качулки и веят еднакво нащипани безформени прически.
„Над Фамагуста, при морето и машините” – подсмихвам се ехидно. Хлапетата са толкова невръстни, че едва ли са чували тази реплика. И понеже не са я чували, разговорът завива в неочаквана от мен посока. „Разбира се, че знам – гордо отговаря второто, – над Разбойще...”
Тийнейджърите си продължават в своята посока, а аз забавям крачка и започвам да се чудя: Разбойще звучи направо причудливо. И защо ние, от бодрото поколение на последните комсомолци, все още по спомен рецитираме, че копнеем за едрите звезди над Фамагуста (къде изобщо е тая Фамагуста?!), докато днешните подрастващи са съвсем наясно, че най-големите звезди са в Разбойще? И - бас хващам - често-често лагеруват някъде там, под най-големите звезди.
Разбойще. Шантаво име. Ама не е далече за съботна разходка. Хайде, значи, качвайте се в колата, отиваме на лов за най-големите звезди.

Село Разбойще е на края, ама на самия край на асфалтовия път. По-нататък и да искаш, няма накъде да бродиш, щото ще се метнеш надолу с главата право в каньона на Нишава. Едва ли е добър начин да разбереш дали сърбите са кръстили града на нашата река, или ние - реката на техния град... Или някога – сигурно в незапомнени времена – реката и градът с еднакво име са били едно.
Все тая, щото до Ниш е далече, има и граница, а ние сме вече в Разбойще.
Село на края на света. С миниатюрен мегдан, а в центъра му – телеграфен стълб. Ако много се зазяпваш по звездите, нищо чудно да се нацепиш направо в него. Тукашните хора казват, че никой досега не се е срещал отблизо с телеграфния стълб, ама знае ли човек... Питаме ги накъде да вървим, щото нали пътят свършва. Ама не става да ги шашнем с въпроса: „Къде са ви нaй-големите звезди тъдява?”. Понеже е ясен бял ден, не за друго. Питаме ги за манастира в скалата. Едни сочат наляво. Други надясно. А ние се чудим. Как може местните хора да не си знаят манастира. Знаят си го, разбира се.
По-късно се оказва, че те са подозрителни към пришълците, защото, ако се осъществи стремежът на някакъв местен баровец да направи хотел на скалата, манастирът ще стане част от хотелския комплекс и – сбогом, прощавай на свободния достъп до църквата, която си е на цялото село... И до плажа с река Нишава, разбира се.
Затова местните понякога объркват посетителите. Не си дават най-големите звезди. И се тревожат, че селският туризъм може рязко да дегенерира в масов.
Понеже все още масов туризъм в Разбойще не е развит, все пак ни упътват към манастира.

Оказва се, че манастирите са два.

Целият разказ на Джеси за едрите разбойщки звезди - в априлския брой на "Усури"

15 април 2011 г.

Джеси ни кани на кафе с канела и... културология

Заварваме Стела и нейния приятел от детинство Дарен да пият ароматно кафе в селската й къща и да разговарят за археологически паметници. Младият учен се вълнува от богатствата, скрити в българската земя, за Стела обаче изровените от него колесници, грънци и златни накити са повод да поразсъждава върху обратите на съдбата.
Далеч назад във времето една темпераментна тракийска княгиня се опитва да вкара в правия път своя буен брат.
Още за кармичните възли на нашите герои - в новия роман на Джеси Кънева "Кехлибарената долина".



- Разбираш ли, Стела – започна да се успокоява гласът му, а тя се намести доволно на масата срещу него и му подаде чаша с дежурното кафе, – предварителните проучвания показаха тракийска погребална могила на някой знатен вожд. И започнахме да копаем. Погребение на вожд имаше, с всичкото му снаряжение: колесниците, конските скелети, накитите и делвите. Има обаче и друго: колкото повече разширявахме диаметъра, толкова повече насред голото поле изникваше древното градище. Там си седи и ни чака дворецът, или кметството, или както и да го наречеш, това е централната сграда. Там са улиците, останки от жилищата, търговската улица, капището с театъра... всичко си е там. Целият живот сякаш е застинал като в парче кехлибар. Проучваме един хълм, близо до морето – там в скалата навярно е било светилището. И всичко е толкова близо до пристанищния град, който си съществува и сега, нищо чудно двете селища да са функционирали заедно в някакъв период. После едното е било изоставено, обезлюдено. А пристанищното селище, със сигурност гръцка колония, си процъфтява и днес.
- Мислиш, че елините са унищожили тракийския град? – запита Стела, ококорена от любопитство.
- Не знам. Може и така да е. Вероятно някакъв тип асимилация от по-късни и по-агресивни култури е унищожил старата култура. Вероятно траките просто не са били достатъчно агресивни. Вероятно техният цивилизационен модел не е приемал войнстващата агресия. Вероятно са били по-спокойни. По-кротки. По-мъдри.
- Виж ти – замисли се Стела. – Казваш, че по-кротките и по-мъдрите подлежат на отмиране. Много тъжно. Ако всеки път оцелява агресорът, значи всякога се унищожава по малко от красотата на стария свят.
- Е да – усмихна се за пръв път от седмици Дарен, – макар че по дефиниция агресивният асимилатор изгражда своята цивилизация върху основата на старата култура, която е победил.
- Да, след като е стрил на прах ценностите й, после се опитва да ги пресъздаде – не беше доволна Стела.
- Обаче има нещо, което много ще ти хареса в античното селище, принцесо – присети се Дарен. – Встрани от разкопките, в един дол, си дреме местният долмен.
- Аха – потвърди Стела, – вече ми каза за това. Можем да го побратимим онзи долмен с нашия тука.
- Примерно – засмя се приятелят й. – Разликата е, че тамошният долмен е много голям. Има си четири камери и най-любопитното: горната камера, четвъртата, отразява светлината на залеза всяка вечер. Толкова причудливо явление: получава се така, сякаш горната камера на долмена започва сама да свети. С кехлибарена светлина. И за около пет минути по залез цялата долчина, където е долменът, се осветява от кехлибарена светлина. Зашеметяваща гледка.
- Гледай ти – впечатли се Стела. – Невероятни умения и познания са притежавали древните. Да уловят последните лъчи на слънцето и да осветяват цялата ливада ден подир ден, толкова хилядолетия. Бих искала да видя това.

* * * * *

Дарий, принцът на скирмиадите, се промъкваше безшумно през хладния коридор. Още няколко стъпки - и щеше да стигне до спалнята си. Всички спяха в тоя ранен час и нямаше да узнаят кога се прибира князът.
Внезапно близката врата се отвори със замах и Дарий се сблъска с гневната Естир.
Естир беше такова сладко девойче. Тя не се гневеше никога. И защо не спи в безсрамно ранния час?
„Влизай в стаята ми!”, изсъска с неподозирано настървение сладкото девойче. „Влизай вътре и по-тихо, че всички спят!”
Издърпа го за ръкава на везаната риза и щом залости вратата на стаята си, избухна в гневен шепот: „Дарий, какво си мислиш, че вършиш?”
Каквото и да върша, не е за ушите на невинна девица, помисли си, но не посмя да продума. В размътеното му от омайни напитки съзнание все още светеше неприспана обичта към сестра му.
„Дарий”, продължи с още по-гневен шепот момичето, „кога ще се събудиш, Дарий?”
„Че аз не съм лягал, сестрице!” Защо не го остави да се прибере? Главата му лудо се въртеше и всички мисли пулсираха, впиянчени от нощното празненство.
„Дарий!”, не се предаде Естир. „Погледни ме!”
Опита се. Наистина се опита да я погледне, но никак не успя да я фокусира. Жалко. Красивото сърцевидно личице на малката царкиня се размазваше безформено. И къде бяха очите й? Защо не виждаше очите на сестра си?
Князът на скирмиадите се олюля и се тръшна заднишком на широкото легло на Естир. Мигом захърка върху бродираната с толкова старание покривка на ситни кехлибарени цветчета.
Девойката загледа невярващо блажения пиянски сън и гневът й, прекипял в ярост, обагри хубавото личице в горещо алено. Без повече да се тревожи за съня на домашните си, момичето тръшна вратата и изтрополя по стълбите надолу.
Стресната от непривичния шум на развиделяване, царица Инана стана от леглото и приближи към прозореца. Тъкмо навреме, за да види яростната Естир, която препусна с белия си кон, прескочи градинския плет и отпраши към брега в посока Аполоника.

24 март 2011 г.

Стела намира себе си в продължението на "Захар и шафран"

Спомняте ли си какво направи Стела в края на пъстрото литературно приключение "Захар и шафран"?
Ексцентричната млада дизайнерка, уморена от нещастни любови, изтощена от динамиката на иначе красивата ни столица, избяга... на село!
Тук, в старата къща на баба си, Стела домъкна сина си и осиновеното от тях огромно бяло куче.
Двора младата жена превърна в градина, възрастните си съседки - в свои приятелки и учителки по везане, плетене и шарене на великденски яйца, а селцето заживя нов живот, преоткрило се като туристическа дестинация.
Тук - оказва се - времето е напластило обвеяна в мистика тракийска древност, средновековна религиозност, възрожденски порив към красиви, здрави къщи. Магията на тази сплав привлича чужденци с фотоапарати, Стелини приятели със семействата им и едно съдбовно присъствие, чието завръщане не може да бъде осуетено дори от исландски вулкан.
Но докато дистанционно твори своите сценографски чудесии, Стела среща в съня си прастар мъдрец. Облеченият в бяло старец й мълви, че само любовта ще спаси света.
Как Стела ще изпълни заръките на гласа от сънищата, ще узнаем скоро от втория роман на Джеси Кънева.

8 март 2011 г.

Любовта е захар, разочарованието - шафран

Питали ли сте се коя е най-голямата любовна история на този свят? И какво всъщност ни кара да приемаме всичко, свързано с любовта, толкова лично?
Голямата любов започва от нас и „засяга” на първо място Бога – тогава ще имаме съвършени отношения и с другия пол, но не само с него, а и с животните, с растенията, написа ни буквално преди минути големият ни приятел Враджа Кришна Дас. Представяме си го – с неизменната му броеница, прехвърлящ наум не само думите на Маха мантрата, но и капките на първия от много време насам дъжд там някъде, на ръба на Африка...
Това кратичко и съдържателно определение – кой знае защо, ни накара да отворим пак „Захар и шафран”. Мъничка книжка, в която броеницата от думи те потапят в темата за любовта толкова умело, че... забравяш да дишаш. Любовта, която изпитваме към света наоколо, е отражение на любовта, която даряваме и на себе си. Джеси Кънева не го е написала точно така, но главната героиня се задушава именно защото обкръжението й не позволява да се превърне в извор на прекрасното и съвършеното.
Живеем миг, но този миг има едно предназначение – съвършенството, долавяме още между редовете на „Захар и шафран”. Помислете си кой заслужава точно днес този миг съвършенство. Поднесете му го! И го обичайте – завинаги.
„Захар и шафран” не е като другите книги – затова и може да я намерите на необичайни места. В книжарничка „Фея” в Бургас. В студио „Йога Дивали” в София. Или сред ароматните подправки на Михаела на „Иван Асен II” – пак в София. Има я още до хлябовете в „Инкетинке”, а отскоро и в езотеричната книжарница „Елрид” до НАТФИЗ. Все ароматни места, в които да вдишате любов, да издишате пролет...

А сп. „Усури” й прави компания в тези гостоприемни за духа пространства,напомня Краси Проданов, главен редактор на списанието, което обича журналистическите текстове на Джеси, и автор на горните влюбено-ароматни редове.

15 февруари 2011 г.

Църквата ни бяга от проблемите на обществото като дявол от тамян

„Може ли да предизвикате обществена дискусия в медиите къде е църквата, когато става въпрос за бедните и изоставените деца. По този начин тя ще бъде принудена да направи нещо“, пише Анумати до сп. „Усури“.

Да предизвикаме обществена дискусия по каквато и да било тема, бихме могли единствено ако можем да си платим за това. Също, ако има политически интерес, което в превод значи `ако се касае за пари`, отвръща на страниците на изданието Джеси Кънева.
Що се отнася до родната Православна църква, боя се, че би се ангажирала единствено с полемики относно това - колко ангели могат да кацнат на върха на игла. Или колко точно червенокоса може да бъде една жена на неделна литургия, за да не бъде одумана от пламенните църкварки и местния свещеник.
Добре.
А сега сериозно: за разлика от Католическата църква, която е извънредно социално ориентирана (знаете, там аборти не се приветстват – предполага се, че ничии деца има в изобилие; следователно църквата е задължена да се погрижи за произведените вследствие на строгата си доктрина бездомни невръстни ангели)... за разлика от Лутеранската църква, която е извънредно практично ориентирана (вероятно знаете, там християнската доктрина се разглежда като продължение – или допълнение – на семейния, тоест брачен договор и домашните ежедневни проблеми са основен приоритет)... та, за разлика от Католическата и Протестантската църква, източното православие е трактовка с ударение на мистицизма. Иначе казано, нашата ортодоксална църква се посвещава на божествената възвишеност на светиите и ангелите и с изискано презрение отминава ежедневните нужди на някакви си бедстващи и мръзнещи бездомни деца. Така или иначе един ден всички ще отидем на онова по-добро в своята възвишеност място, където ще бъдем завинаги утешени и облекчени.
Не ми ли вярвате?
Поприказвайте си тогава с добрите чичковци - преподаватели и специалисти по догмáта, дето населяват Богословския факултет срещу „Шератон“. На мен вече ми омръзна да водя безмислени разговори за количеството ангели, кацнали на върха на игла.
Колкото до бедните и изоставените - Господ да им е на помощ.
И все пак твърдо вярвам, че преди да стигнат до наднебесната инстанция, ничиите деца имат възможност да бъдат спасени от родната ни социална политика (защото институциите, посветени на детската закрила в България, направиха огромна реорганизация в последните години и напоследък реагират извънредно адекватно... и не на последно - никак не се вълнуват от религията на изоставените деца.)
Но аз си мисля, че тук въпросът не опира до обществена дискусия за разбуждане вниманието на църквата, нито до оптимизиране на Държавната агенция за закрила, а фиксира онези родители, които „произвеждат“ бедни, гладни, нищи и ничии деца.
В крайна сметка спасението се нарича превенция. А в тази превенция ортодоксалната църква може да се включи, ако пожелае. Искрено съм убедена, че ако подрастващите бъдат приучени към отговорност и светъл порив - или идеал за светло бъдеще даже - където Църквата много уютно може да се намести, то бедните и изоставени деца ще намалеят чувствително.
Тъй като, преди да има църква и социални грижи, работещи за него, всяко дете има родител, който го е обрекъл на самота, студ и неволя.

25 януари 2011 г.

Спи, бунтувай се, обичай

Вместо да яде и да се моли, героинята на Джеси Кънева от романа „Захар и шафран” се вслушва в стъпките на миналото, отразени от сънищата й.
Насън младата художничка Стела узнава неща, които наяве няма как да научи – че е брънка от дълга верига съдби, че животът й е огледало на битието на хора, които никога не е познавала.
Докато спи, Стела среща едно свое друго, по-ранно превъплъщение. Момичето, което се дави в съня на Стела, сякаш нещо е сбъркало в молитвите си, та все не успява да получи от живота това, което иска.
А самата Стела пък изобщо не се моли. Нейното общуване с по-висшите сили е минало през всевъзможни медитации, мантри и фън шуй декорации, но все без полза. Поне докато не намира сили да се разбунтува срещу рутината на ежедневието. Във всичките й проявления – работа, дом, връзки...
И като стана дума за връзки... Двете Джесини героини обичат страстно и обсебващо. Гордата и грешна любов на Ещер обаче потъна заедно с нея в хладните води на океана. За да се прероди в новооткритата любов на Стела - онази Стела, която замалко не се удави, но откри ключа – да даряваш свобода на тези, които обичаш...
Тогава и сънят е пълен със сладкия мед на хармонията.

18 януари 2011 г.

Джеси Кънева търси изгубения ключ към съвършенството

Като бях на 3, стъпвах само на пръсти и не си представях живота по никакъв друг начин освен в балетната зала, споделя писателката на фейсбук-страницата на сп. „Усури”, където изданието представя своите автори. Мая Плисецкая беше моята звезда.
На 5 си играех с голяма кожена чанта и все „отивах на училище”.
На 8 срещнах Мики Маус и се заклех да стана аниматор. Още обичам Уолт Дисни.
На 13 си обещах да осиновя деца от различни раси. Мисля, че бях сериозно повлияна от Жозефина Бекер.
На 17 открих астрологията. Лягах и ставах с Линда Гудман. Още я знам наизуст (не знам дали ми помага, или пречи...).
На 21 се врекох във вечна любов на Никола Тесла. Искаше ми се и аз да мога така свободно да се разхождам из полетата на физиката, сякаш съм в собствената си градина.
Днес просто ми се иска да намеря загубения ключ към това „точно след една ръка разстояние да стигна там, закъдето съм тръгнала”... Защото именно там ме чака съвършенството.

Съвършенството Джеси материализира преди една година в дебютния си роман „Захар и шафран”. А танцът все още е важна част от Джесиния светоглед, както разказват илюстрациите в книгата, също нейни. – Б. р.