5 ноември 2010 г.

„Захар и шафран” – една приятна изненада

Прочетох с голямо внимание и удоволствие романа на Джеси Кънева „Захар и шафран”.
Признавам, че името на авторката не ми говореше вищо, но от корицата на книгата ме гледаше едно усмихнато и лъчезарно създание, което сякаш ме подканяше за потъна в света на героите и конфликтите на рода Протетуш.
Кънева, ако и да е дебютантка, умее да фабулира, да плете интрига, да създава завладяващи образи, дори да преплита темпорални пластове от времето на португалския XVIII век и началото на нашенския милениум, в които съдбите на главните героини Ещер и Стела огледално се припокриват и сближават.
Докато четох романа, се възхитих на писателската култура на Кънева, на умението й творчески да преработва и осмисля наследството на латиноамериканския магически реализъм – в частност Маркес („Любов по време на холера”, 1985) и особено на света на бразилския магьосник на словото Жоржи Амаду, познат ни от прочутия му роман „Дона Флор и нейните двама съпрузи” (1966).
Това съвсем не означава, че писателката плагиатства или си остава на нивото на една преработена визия и реминисценция.
Напротив!
Кънева органически и креативно използва достиженията на латиноамериканския епос не само за да лансира една екзотично-универсална история за любовта и човешката инициация, колкото да ни накара да се вгледаме в себе си, в своите привички и слабости, имплицитно и ненатрапчиво подканяйки ни да се променим към по-добро.
Аз не съм специалист по спецификата на женското писане, но усещам в натюрела на Даниела Кънева вкус, натрупана култура, усет за мяра, желание да бъде атрактивна и ефективно въздействена, лаконична и ненатрапчива, исторически и психологически правдива и достоверна.
Историята, която разказва и с която ни пленява, е красива и нежна, тъжна и поучителна, интересна и увлекателна.
Тя се чете и осмисля в движение.
Всъщност и в съдбата на Ещер между 1726 и 1747 г., и в драмата на софийската художничка декораторка Стела от първите години на XXI век на преден план е защитата на свободната женска воля, водеща основно до грешки и трагедии, но и оказала се същностен белег в характера, поведението и съдбата и на Ещер, и на Стела.
Ещер от Авейру, претърпяла крах в интимните си чувства с двамата свещеници Луиш де Регалиш и Естебан, и Стела, мятаща се между Филипе, бившия й съпруг Алфи, Тома, Стефан, Дарен – най-верния си приятел, и Александър, с когото накрая решава да се обвърже.
Двете героини търсят път и цел в живота си, те са еманципирани, открити, образовани и емоционално уязвими.
Ещер определено е изпреварила времето си с желанието сама да определя интимните си партньори и еднолично да гради съдбата си дори като самотна майка.
Това в средата на на XVIII в Португалия е не само грях, то е равносилно на самоубийство. Логично и Ещер намира смъртта си, след като разбира, че е изоставена от отец Естебан.
Докато за съвременничката ни Стела е по-важно да скъса със стереотипите на досегашното си съществуване, да освободи от кармични връзки и влияния своите приятели и обожатели, да избяга от столичната суета и да търси пристан и ориентир на село, в обятията на новото си завоевание Александър.
Така тя отстранява от себе си своята изключителност и космополитност и в очертанията на една все по-подкупващата нормалност осмисля своя земен път.
Даниела Кънева гради балансиран и добре конструиран сюжет.
Недоумение буди само пришитата от една страница трета част със срещата на тракийския търговец Андър и младата красавица Естир.
Това е неподходяща кръпка, разглеждана като вариация на съдбата на вечната жена – красавица и търсачка на духовни ценности, неумело и неадекватно лансирана в края на повествованието.
Този гаф обаче не може да заличи приятния спомен от срещата с едно талантливо дарование, от което в бъдеще ще очакваме нови и интересни предизвикателства.
Същевременно добре разбирам, че малкият ми отзив е само една начална стъпка по пътя на успеха и утвърждаването на Джеси Кънева, която съдбоносно се нуждае и от системна медийна разгласа и от подпомагане от издатели с по-голям потенциал, за да разкрие напълно своите писателски възможности, които несъмнено притежава.

Борислав Гърдев

Б. р.: Литературоведите са странни птици. Те знаят за сюжетите, фабулите, характерите и обратите, ала не усещат красотата на един полет, който само сътворяването на нещо ново може да ти даде.
Този полет не е нито „женско”, нито „мъжко” писане, той е онова, което не може да стои затворено в теб и иска да излезе, за да иде да дари с криле и други хора.
Докато летиш със свръхзвуковата скорост на вдъхновението, не те интересува кое къде си „пришил” – платното си не възприемаш като окъсели дънки, а като огромен 3D визуализатор, вътре в който живееш.
Ти си всеки един от героите си и едновременно с това си режисьорът на грандиозния спектакъл. Вливаш душа у всички тия хора, които плачат, обичат, взимат решения на страниците на твоята книга. Сам взимаш решения за животите им. Натоварваш ги със собствените си търсения, болки и съмнения. Позволяваш им да пораснат, да се развият. Ти порастваш чрез тях. Като твои деца са. Но и като твои приятели също. Разговаряш с тях, обсъждаш нещата, които те вълнуват, на виртуално равнище – в магичното пространство на литературната матрица.
А когато и читателят възприеме Стела-Ещер като своя приятелка, значи магията се е получила...