24 октомври 2010 г.

Ещер и благотворителността

Изгубила връзка със света след отвличането на бебето й, Ещер де Протетуш намира своето призвание в грижите за "ничиите" деца. Тези грижи я връщат към живота, за да
срещне в манастирското сиропиталище младия


Отец Ещебан

1743–1745 г., Португалия

Бланка заведе своето осиротяло момиче в църквата на хълма. От известно време новият свещеник бе направил сиропиталище там. Захвърлените деца от околните селища или тези, чиито бащи – рибари, се бяха удавили по време на буря, биваха отглеждани тук. Добротата на младия свещеник им осигуряваше подслон. Щедри дарения, направени на Църквата, купуваха храна, а монахините от недалечния манастир "Санта Жуана" идваха да помагат и често наглеждаха дечурлигата, играещи на воля по хълма.
Ещершиня вървеше бавно и сякаш се спъваше в собствените си нозе. Тя бе отвикнала да се движи и очевидно не намираше особен смисъл в ходенето, тъй като всички посоки и пътища й бяха безразлични. Бланка я подкрепяше и едновременно с това мъкнеше огромна кошница, пълна с храна, вино и зехтин.
В църквицата ги посрещна свещеникът – млад мъж с фино, деликатно лице и светли очи. "Моята господарка иска да дари на децата тази храна и малко пари, отче. Доня Ещер ще се радва да види дечицата, които живеят тук" – говореше смирено и с почит Бланка. Господарката й изглеждаше напълно безразлична към ставащото наоколо.
Отец Ещебан се взря с интерес в младата дама: дребно, изящно момиче с пребледняла, непоказвана на слънце кожа, напълно отсъстващ поглед в грамадните очи и кротко лице на кошута. По нищо не личеше да е заинтересована от църквата или от децата в нея. Той посочи малката постройка зад църковната сграда и упъти двете жени: там и там се намират помещенията на децата, но през деня повечето играят навън и скитат по брега.
Бланка въведе своята инфанта в спалните на децата. Множество ниски креватчета, наредени покрай стената, скромно, подредено и относително чисто – все пак монахините поддържаха реда тук. В помещението почти нямаше деца, само няколко от по-малките играеха на пода. Една монахиня седеше при тях и ги наглеждаше, щом влязоха посетителките, тя се поклони леко и се отдръпна към стената.
Бланка се приближи към дечицата, лазещи по пода, Ещер я последва безучастно. Прислужницата поприказва с монахинята – как са децата, боледуват ли, имат ли достатъчно дрешки, какво им е нужно за обяд и вечеря в следващите дни... Господарката сякаш присъстваше само телом. Гледаше децата, но погледът й беше стъклен.
Едно от малките човечета, което храбро се опитваше да прави самостоятелни крачки, тупна назад и разочаровано писна. Плачът на детенцето проникна в съзнанието на Ещершиня. Той събуди спомена за бебешкия плач на нейния Адам. Господарката Протетуш се озърна бавно, погледна Бланка с недоумението на човек, който се събужда от дълбока дрямка. Канелената дойка видя сълзите в очите на своето момиче и се уплаши: "За какво я доведох, Господи? Вместо да се разсее, още повече да страда по загубеното бебе?!" Сълзите бликнаха като водопад от очите на Ещер и измиха стъкления й поглед. Тя се разрида и се смъкна на колене до падналото бебе, което се изненада от случващото се, спря да плаче и мушна пръстче в устенцата си. Ещер де Протетуш плачеше с глас, протягаше ръцете си и милваше децата, които допълзяха край нея, привлечени и любопитни.

* * *

Всяка следваща сутрин, от този ден насетне, младата Ещершиня бързаше по хълма към сиропиталището на "Сао Жозе". Влизаше още в ранно утро в детската спалня и помагаше на малките да се умият и облекат. Носеше на ръце болните и триеше сълзите на плачещите. Всеки ден, в дъжд и жега, тя беше там. При децата. Милваше ги с крехките си бели ръце и им говореше със звънливия си като сребърна камбанка глас. Когато някое от мъничетата се смееше, засмиваше се и тя. Когато някое заплакваше, сълзи бликваха и в нейните очи. Постепенно животът се върна върху лицето на Ещер де Протетуш.