22 май 2010 г.

Д-р Виолета Ботева: енергийно лечение за тялото и захарен памук за душата

Имам среща с Краси. Отменя я вече три пъти и сега делово ми заявява, че добре, ама по-късно, защото имал да прави интервю.
ОК, като ще прави интервю, ще изчакам търпеливо: либералното отношение към колегите в бранша е първото изискване на всяка гилдия. С други думи, аз ли не знам как се правят интервюта...
Интервюто на Краси обаче се проточва или пък се разтегля във времето по някаква причина и аз започвам да губя търпение. То е от нещата, които губя най-лесно.
Добре де, ела, смилява се Краси в телефона и аз бързам към неговото интервю - ще се пречкам, то е ясно, ама няма да е за пръв път.
Обещавам си да мълча и да стоя като сталагмит. Няма да досаждам.
Всичките ми обещания се стопяват като мъгла още щом влизам и виждам изумителна жена с коса до кръста и сини очи. И нещо сякаш ме дърпа за езика да бръщолевя каквото ми хрумне. Съсипвам интервюто от край до край.
Преча и се правя на много интересна през цялото време. Да бях си мълчала поне за миг, щеше да е далеч по-полезно за мен: тази жена е лекар и е наистина ужасно интелигентна.
Хм, давам си сметка, че каквото и да кажа за д-р Ботева, ще бъде клише. Интелигентна? Ами да. Интуитивна? Такава е. С тия котешки очи вижда направо вътре в тебе? Истина.
Друга истина е, че на повечето интервюта, които сме правили с Краси, "духовните" ни събеседници са толкова погълнати от величието си, че сякаш левитират върху невидимо облаче поне на метър и половина над земята. Някой някъде беше казал, че най-големият грях е духовната суета.
Както и да е. Отдавна съм свикнала да предполагам, че всеки много надарен свише е и много надут поради своята напреднала духовност.
Ето значи как се разрушават клишетата: моята красива докторка изобщо не се надува.
Казваме й го.
Изненадана е, че някой, вместо да помага с дарбите си, може да си губи времето да се прави на важен.
Изпадам във възторг. А тя се чуди защо й вярваме така безрезервно, без да сме я попитали нищо за медицинския аспект на работата й. Измърморваме в отговор нещо, че няма нужда от конкретика. И вярно - ние с Краси сме видели какво ли не - щом поднесеш микрофона към някого, той мигом отваря златна уста и започва да разяснява за успехите си.
Доктор Ботева обаче говори за това, колко обича пациените си. И как хората имат нужда от помощ. Как прониква в тях и забравя себе си, за да им подари чиста енергия. Конкретика не е нужна. Нещата са ясни.
През цялото време си седя на стола до нея, гледам я, без да отлепям поглед и се чудя - такава съвършена жена: и външно, и ментално... непрекъснато подарява на хората здраве, хармония, направо ги води за ръка по пътя към щастието. А нея има ли кой да я прави щастлива? Какво я успокоява? А когато не й достига хармония наоколо, кой й я дава?
След интервюто вървя по улицата и стъпвам сякаш върху облаци от захарен памук. Изведнъж някак се почувствах по-добра и по-красива. И небето стана едно такова синьо.
Мисля си, че някои имат голям късмет. Да познават по-отблизо такива хора. Да им бъдат приятели, роднини, поне съседи.
Такава рядкост: живи човеци, а те инспирират да ставаш по-добър и по-светъл.
Вълшебни хора. Феи. Ангели.

Разказът на Джеси за срещата й с д-р Ботева е в юнския брой на сп. "Усури"