7 февруари 2010 г.

Историята на това заглавие

се корени в начина, по който текстът заживя сред хората, първи имали щастието да се докоснат до него.
Пъстрата словесна тъкан на романа "Захар и шафран" на Джеси Кънева вдъхнови много идеи за наслов, но само една от тях стигна до корицата му.
Но за това - по-късно.
Сега да разберем какво е "Захар и шафран".


Ещер и Дориану притежаваха всичкото изобилие на този свят, защото имаха канелената гръд на черната Бланка и нежните й милувки, а и слепият господар предпочиташе да прекарва горещите следобеди на пост в детската стая, наместо да обикаля и надзирава имотите си, каквато беше някогашната му привичка.
Някъде по това време от Порто пристигна младият Алфонсито. Възмъжал и порасъл, едва на 16, но с вид на напълно съзрял мъж, Алфонсито се завърна у дома, за да поеме управлението на семейното богатство. Едва три години по-рано любещите родители го изпратиха в онова прехвалено училище за млади господари, където единственият син трябваше да усвои тайните на всички рицарски изкуства и да попие познанията и културата, отличаващи неговата каста. Доколко даровит беше Алфонсито в усвояването на науките, ние никога няма да узнаем, истина е, че момчето беше умно и схватливо, но като че ли целите на съществуването му бяха по-други. Младият дон Алфонсо беше разглезен от извънмерното внимание на майка си и гордостта на баща си. Беше приучен от най-ранна възраст да пожелава и да получава само за едно примигване време. Растеше с убеждението, че всичко на тоя свят се полага нему.
Алфонсито имаше светлата буйна коса и несломимия дух, характерен за рода на Протетуш, и нищо от мекотата на богобоязливата си майка. Студените му очи гледаха непреклонно още когато беше на 13 и такъв си остана до края.
Слепият му баща не разбра навреме, но из Авейру се говореше, че само няколко седмици след завръщането на Алфонсо де Протетуш у дома в града се установили цял табор пътуващи музиканти и бардак евтини разголени красавици. Никому не хрумваше по онова време да обвини господарското синче в покровителство на отявлените пороци, плъзнали из пристанищния град – пристанищните градове обикновено имат колкото щеш покровители на всички известни по земята пороци. А и Алфонсито беше едва на шестнайсет. Факт е обаче, че младежът едва изтърпяваше досадните нравоучения на баща си "Ако сториш зло, то ще ти се върне стократно, вярвай ми, сине"; още по-досадни му бяха протритите тетрадки на счетоводния баланс и книгите с приходи и лихварство – "Ама нали имаш цяла канцелария сметачи, татко?!"; да не говорим пък колко не понасяше скитането из хълмищата за бройкане на главите добитък: "Че пастирите са чудесно обучени, аз какво да търся навън в тоя пек?!". Селяните по полето и гражданите из каменните улици на града често виждаха младия господар забързан след поредната досадна бащина лекция право към новата кръчма "Захар и шафран", където се помещаваше и пристигналият от Порто бардак.