15 декември 2010 г.

Тази книга президентът няма

да си я купи.
Тя не е световен бестселър, криещ потресаваща тайна, която ще разтърси грижливо градения ви тухличка по тухличка светоглед. Нейният автор не е писателят, по чиито стъпки върви Дан Браун.
Авторът на „Захар и шафран” е човек, така мил и обикновен, че вдъхновява мнозина мили и обикновени хора да следват стъпките му. Казва се Джеси Кънева. Млада е и е журналистка. Не се е снимала нито в „Междузвездни войни”, нито в „Плейбой”. Обича да събира историческо познание и да го претворява в духовни приключения като икони, пуловери, романи...
А книгата, която президентът Първанов няма да си купи, не е евангелие нито от дявола, нито от блудницата, а е разказ за една съдбовна любов. А също и за любовта на съдбата към всеки един от нас... И няма да си я купи, защото няма къде да я срещне. Не ходи в „Йога Дивали”, нито се отбива в Магазинчето за подправки на Михаела на Орлов мост. Едва ли пазарува екопродукти в Зоя.бг или пълнозърнест хляб в „Инкетинке”...
Премиерът – и той няма да си я купи. Неговите ръце – и двете – са заети да хващат снежинки. Защото падат...
Но пък вашите ръце мечтаят да разгърнат четиво, което пречиства духа, нали?

15 ноември 2010 г.

Здравей, Джеси,

Искам само да ти кажа колко много ми хареса твоята книга и как попаднах на нея.
Ровейки се из Интернет, попаднах на сайта на БНТ и там в някакво културно предаване се споменаваше „Захар и шафран”. Не мога да ти опиша как нещо ме привлече към това заглавие, оттам - към твоя блог, и вече знаех, че ще имам тази книга.
Намирайки свободно време, след няколко дни отидох в една книжарница „Пингвините” (без да знам, че там се разпространява книгата ти) и много бързо, като че ли някой ме насочваше, извадих твоята книга - единствен екземпляр, сбутана между други книги. И се започна...
Чета я вечер, преди да заспя, взимам я и на работа - ако мога в почивката да хвърля един поглед, но всъщност като че ли се страхувах, че докато съм на работа, някой ще ми я открадне. А после сърцебиене и балсам за душата, докато я чета. Толкова близо до мен, толкова истинско! А после ужасът, че свършва... И накрая убеждението, че трябва да я препрочета, но засега съм я прибрала, защото имам много за четене, а малко време. Имало хора като теб, Джеси, които знаят повече от другите, защото вътре в себе си знам, че всичко написано в книгата е истина!
Мила Джеси, благодаря ти за тази книга! Моля се, когато напишеш следващата си книга, библиотечният ми ангел да ме заведе при нея така, както ме заведе при „Захар и шафран”!
Бъди здрава! Прегръщам те и те целувам като сестра!

Ивелина Делинешева

Б. р.: Ивелина, благодарим ви за милите думи. Те означават много за нас – автора и редактора на духовното пътешествие „Захар и шафран”.
Не искам да ви разочаровам, но Националната телевизия не обърна внимание на книгата – нито при нейното излизане, нито по-късно. Открили сте моята покана за представянето на романа във форума на едно предаване за култура, излъчващо се по сателитния канал. Техните „библиотечни ангели” ги водят само при мноооого изтъкнати писатели. Там Джеси Кънева няма шанс.
Но пък ви има вас, читателите на „Захар и шафран”...

5 ноември 2010 г.

„Захар и шафран” – една приятна изненада

Прочетох с голямо внимание и удоволствие романа на Джеси Кънева „Захар и шафран”.
Признавам, че името на авторката не ми говореше вищо, но от корицата на книгата ме гледаше едно усмихнато и лъчезарно създание, което сякаш ме подканяше за потъна в света на героите и конфликтите на рода Протетуш.
Кънева, ако и да е дебютантка, умее да фабулира, да плете интрига, да създава завладяващи образи, дори да преплита темпорални пластове от времето на португалския XVIII век и началото на нашенския милениум, в които съдбите на главните героини Ещер и Стела огледално се припокриват и сближават.
Докато четох романа, се възхитих на писателската култура на Кънева, на умението й творчески да преработва и осмисля наследството на латиноамериканския магически реализъм – в частност Маркес („Любов по време на холера”, 1985) и особено на света на бразилския магьосник на словото Жоржи Амаду, познат ни от прочутия му роман „Дона Флор и нейните двама съпрузи” (1966).
Това съвсем не означава, че писателката плагиатства или си остава на нивото на една преработена визия и реминисценция.
Напротив!
Кънева органически и креативно използва достиженията на латиноамериканския епос не само за да лансира една екзотично-универсална история за любовта и човешката инициация, колкото да ни накара да се вгледаме в себе си, в своите привички и слабости, имплицитно и ненатрапчиво подканяйки ни да се променим към по-добро.
Аз не съм специалист по спецификата на женското писане, но усещам в натюрела на Даниела Кънева вкус, натрупана култура, усет за мяра, желание да бъде атрактивна и ефективно въздействена, лаконична и ненатрапчива, исторически и психологически правдива и достоверна.
Историята, която разказва и с която ни пленява, е красива и нежна, тъжна и поучителна, интересна и увлекателна.
Тя се чете и осмисля в движение.
Всъщност и в съдбата на Ещер между 1726 и 1747 г., и в драмата на софийската художничка декораторка Стела от първите години на XXI век на преден план е защитата на свободната женска воля, водеща основно до грешки и трагедии, но и оказала се същностен белег в характера, поведението и съдбата и на Ещер, и на Стела.
Ещер от Авейру, претърпяла крах в интимните си чувства с двамата свещеници Луиш де Регалиш и Естебан, и Стела, мятаща се между Филипе, бившия й съпруг Алфи, Тома, Стефан, Дарен – най-верния си приятел, и Александър, с когото накрая решава да се обвърже.
Двете героини търсят път и цел в живота си, те са еманципирани, открити, образовани и емоционално уязвими.
Ещер определено е изпреварила времето си с желанието сама да определя интимните си партньори и еднолично да гради съдбата си дори като самотна майка.
Това в средата на на XVIII в Португалия е не само грях, то е равносилно на самоубийство. Логично и Ещер намира смъртта си, след като разбира, че е изоставена от отец Естебан.
Докато за съвременничката ни Стела е по-важно да скъса със стереотипите на досегашното си съществуване, да освободи от кармични връзки и влияния своите приятели и обожатели, да избяга от столичната суета и да търси пристан и ориентир на село, в обятията на новото си завоевание Александър.
Така тя отстранява от себе си своята изключителност и космополитност и в очертанията на една все по-подкупващата нормалност осмисля своя земен път.
Даниела Кънева гради балансиран и добре конструиран сюжет.
Недоумение буди само пришитата от една страница трета част със срещата на тракийския търговец Андър и младата красавица Естир.
Това е неподходяща кръпка, разглеждана като вариация на съдбата на вечната жена – красавица и търсачка на духовни ценности, неумело и неадекватно лансирана в края на повествованието.
Този гаф обаче не може да заличи приятния спомен от срещата с едно талантливо дарование, от което в бъдеще ще очакваме нови и интересни предизвикателства.
Същевременно добре разбирам, че малкият ми отзив е само една начална стъпка по пътя на успеха и утвърждаването на Джеси Кънева, която съдбоносно се нуждае и от системна медийна разгласа и от подпомагане от издатели с по-голям потенциал, за да разкрие напълно своите писателски възможности, които несъмнено притежава.

Борислав Гърдев

Б. р.: Литературоведите са странни птици. Те знаят за сюжетите, фабулите, характерите и обратите, ала не усещат красотата на един полет, който само сътворяването на нещо ново може да ти даде.
Този полет не е нито „женско”, нито „мъжко” писане, той е онова, което не може да стои затворено в теб и иска да излезе, за да иде да дари с криле и други хора.
Докато летиш със свръхзвуковата скорост на вдъхновението, не те интересува кое къде си „пришил” – платното си не възприемаш като окъсели дънки, а като огромен 3D визуализатор, вътре в който живееш.
Ти си всеки един от героите си и едновременно с това си режисьорът на грандиозния спектакъл. Вливаш душа у всички тия хора, които плачат, обичат, взимат решения на страниците на твоята книга. Сам взимаш решения за животите им. Натоварваш ги със собствените си търсения, болки и съмнения. Позволяваш им да пораснат, да се развият. Ти порастваш чрез тях. Като твои деца са. Но и като твои приятели също. Разговаряш с тях, обсъждаш нещата, които те вълнуват, на виртуално равнище – в магичното пространство на литературната матрица.
А когато и читателят възприеме Стела-Ещер като своя приятелка, значи магията се е получила...

4 ноември 2010 г.

За десет дни 180 души

си свалиха текста на дебютния роман на Джеси Кънева "Захар и шафран" от библиотеката за електронни книги e-bookbg.com.
Искахме това увлекателно четиво да стигне до повече хора за кратко време, и то безплатно.
Искахме да проверим дали файлът е така интересен, както книжното тяло, за четящия човек. Или повече?
Щеше ни се да присъстваме по-ярко в свободното пространство, известно като Интернет.
Което ти дава възможност да си близо до хората и нещата, харесвани от теб...

24 октомври 2010 г.

Ещер и благотворителността

Изгубила връзка със света след отвличането на бебето й, Ещер де Протетуш намира своето призвание в грижите за "ничиите" деца. Тези грижи я връщат към живота, за да
срещне в манастирското сиропиталище младия


Отец Ещебан

1743–1745 г., Португалия

Бланка заведе своето осиротяло момиче в църквата на хълма. От известно време новият свещеник бе направил сиропиталище там. Захвърлените деца от околните селища или тези, чиито бащи – рибари, се бяха удавили по време на буря, биваха отглеждани тук. Добротата на младия свещеник им осигуряваше подслон. Щедри дарения, направени на Църквата, купуваха храна, а монахините от недалечния манастир "Санта Жуана" идваха да помагат и често наглеждаха дечурлигата, играещи на воля по хълма.
Ещершиня вървеше бавно и сякаш се спъваше в собствените си нозе. Тя бе отвикнала да се движи и очевидно не намираше особен смисъл в ходенето, тъй като всички посоки и пътища й бяха безразлични. Бланка я подкрепяше и едновременно с това мъкнеше огромна кошница, пълна с храна, вино и зехтин.
В църквицата ги посрещна свещеникът – млад мъж с фино, деликатно лице и светли очи. "Моята господарка иска да дари на децата тази храна и малко пари, отче. Доня Ещер ще се радва да види дечицата, които живеят тук" – говореше смирено и с почит Бланка. Господарката й изглеждаше напълно безразлична към ставащото наоколо.
Отец Ещебан се взря с интерес в младата дама: дребно, изящно момиче с пребледняла, непоказвана на слънце кожа, напълно отсъстващ поглед в грамадните очи и кротко лице на кошута. По нищо не личеше да е заинтересована от църквата или от децата в нея. Той посочи малката постройка зад църковната сграда и упъти двете жени: там и там се намират помещенията на децата, но през деня повечето играят навън и скитат по брега.
Бланка въведе своята инфанта в спалните на децата. Множество ниски креватчета, наредени покрай стената, скромно, подредено и относително чисто – все пак монахините поддържаха реда тук. В помещението почти нямаше деца, само няколко от по-малките играеха на пода. Една монахиня седеше при тях и ги наглеждаше, щом влязоха посетителките, тя се поклони леко и се отдръпна към стената.
Бланка се приближи към дечицата, лазещи по пода, Ещер я последва безучастно. Прислужницата поприказва с монахинята – как са децата, боледуват ли, имат ли достатъчно дрешки, какво им е нужно за обяд и вечеря в следващите дни... Господарката сякаш присъстваше само телом. Гледаше децата, но погледът й беше стъклен.
Едно от малките човечета, което храбро се опитваше да прави самостоятелни крачки, тупна назад и разочаровано писна. Плачът на детенцето проникна в съзнанието на Ещершиня. Той събуди спомена за бебешкия плач на нейния Адам. Господарката Протетуш се озърна бавно, погледна Бланка с недоумението на човек, който се събужда от дълбока дрямка. Канелената дойка видя сълзите в очите на своето момиче и се уплаши: "За какво я доведох, Господи? Вместо да се разсее, още повече да страда по загубеното бебе?!" Сълзите бликнаха като водопад от очите на Ещер и измиха стъкления й поглед. Тя се разрида и се смъкна на колене до падналото бебе, което се изненада от случващото се, спря да плаче и мушна пръстче в устенцата си. Ещер де Протетуш плачеше с глас, протягаше ръцете си и милваше децата, които допълзяха край нея, привлечени и любопитни.

* * *

Всяка следваща сутрин, от този ден насетне, младата Ещершиня бързаше по хълма към сиропиталището на "Сао Жозе". Влизаше още в ранно утро в детската спалня и помагаше на малките да се умият и облекат. Носеше на ръце болните и триеше сълзите на плачещите. Всеки ден, в дъжд и жега, тя беше там. При децата. Милваше ги с крехките си бели ръце и им говореше със звънливия си като сребърна камбанка глас. Когато някое от мъничетата се смееше, засмиваше се и тя. Когато някое заплакваше, сълзи бликваха и в нейните очи. Постепенно животът се върна върху лицето на Ещер де Протетуш.

9 септември 2010 г.

Духовни пътеки прокарва роман предизвикателство

Понякога просто не можеш да повярваш, че това ти се случва! Пак!
Пак ти разбиха сърцето, пак те забравиха при разпределението на материалните блага във фирмата и пак - за кой ли път - брилянтната ти идея, споделена пред неподходяща аудитория, се оказа пълен, ама пълен провал!
Наистина не можеш да повярваш!
Но в какво всъщност вярваш?
Стела, героинята от романа на Джеси Кънева "Захар и шафран", вярваше, че сама дирижира симфонията на живота си. Нещо повече - че сама я композира!
Но хаосът в живота на Стела се оказа отражение на отдавна отминали съдби. Един сън й го подсказваше непрекъснато...
Стела усещаше, че е свързана с хора, които е познавала и преди. В предишен свой живот. Че проблемите, които не е решила тогава, я връхлитат отново и отново.
И когато сънят се превърна в действителност, младата художничка направи решителна стъпка.
Но не такава, каквато извърши Ещер - красивата владетелка на средновековния замък в Авейру. Ещер не успя да се пребори за своето щастие, потъна във водовъртежа от любов и страдание и в... морето.
Нашата съвременничка Стела стори друго - тя избра да пресече яростната спирала от нещастни любови, чувство за вина, обсебване на човека до теб. Стела избяга - от София и от рутината. Реновира до последния детайл своя бит и дух.
Заживя в китно село някъде в България. Старата наследствена къща грейна, детето растеше свободно и на чист въздух.
Самата Стела се освободи от затормозяващите връзки и задушаващото покровителство и съгради щастието си върху съвършено нов за нея принцип.
А този принцип повелява да освободиш хората, с които си свързан, от задължението да страдат заедно с теб, да се чувстват виновни за нещо, случило се на теб, да носят отговорност за твоите решения.
Освободена, съдбата на Стела пое в нова посока.
Развръзката и на твоята съдба се крие в единствената правилна постъпка, която трябва да предприемеш.
Коя е тя?
Ако поровиш в себе си, ще я откриеш, повярвай...

16 юли 2010 г.

Пет причини да вземете "Захар и шафран"

на плажа (както ще направя аз):

1. Един следобед стига, за да пребродиш през съдбите на героите в този вълшебен роман - нещата стават бързо, а персонажите са някак "огледални" и разбираш, че ако нещо се е случило преди, ще се случи пак, макар и не съвсем същото, а това увлича, "дърпа" те да прелистваш страница след страница, искаш да узнаеш кой, как, защо...
2. Водната стихия в романа играе важна роля - морето слага край на една житейска драма. А ти седиш под чадъра, слушаш го как "шепне" на метри от теб и четеш за съдбовната му мощ...
3. Героинята на "сладко-ароматното" четиво Стела е тъй чаровно-дива и непредвидима, че няма как да не ти се прииска да направиш нещо по детски шантаво - да построиш пясъчен замък, да хванеш в длани пасаж дребни рибки, да долепиш до ухото си рапан - разказвач.
4. В разгара на лятото е някак разхлаждащо да "видиш" как Стела е подредила дома си за Коледа! В артистичната й дневна тича невръстният й син, натруфен с ангелски крила, твоят ангел пък дотичва с боси крачета и излива върху гърба ти кофичка хладна морска вода...
5. Така, както захар и шафран не се смесват, не бива да смесваме илюзии и реалност. Но да избягаме от действителността - па макар и за часове! - в една красива литературна илюзия, е прелестно, нали?

22 май 2010 г.

Д-р Виолета Ботева: енергийно лечение за тялото и захарен памук за душата

Имам среща с Краси. Отменя я вече три пъти и сега делово ми заявява, че добре, ама по-късно, защото имал да прави интервю.
ОК, като ще прави интервю, ще изчакам търпеливо: либералното отношение към колегите в бранша е първото изискване на всяка гилдия. С други думи, аз ли не знам как се правят интервюта...
Интервюто на Краси обаче се проточва или пък се разтегля във времето по някаква причина и аз започвам да губя търпение. То е от нещата, които губя най-лесно.
Добре де, ела, смилява се Краси в телефона и аз бързам към неговото интервю - ще се пречкам, то е ясно, ама няма да е за пръв път.
Обещавам си да мълча и да стоя като сталагмит. Няма да досаждам.
Всичките ми обещания се стопяват като мъгла още щом влизам и виждам изумителна жена с коса до кръста и сини очи. И нещо сякаш ме дърпа за езика да бръщолевя каквото ми хрумне. Съсипвам интервюто от край до край.
Преча и се правя на много интересна през цялото време. Да бях си мълчала поне за миг, щеше да е далеч по-полезно за мен: тази жена е лекар и е наистина ужасно интелигентна.
Хм, давам си сметка, че каквото и да кажа за д-р Ботева, ще бъде клише. Интелигентна? Ами да. Интуитивна? Такава е. С тия котешки очи вижда направо вътре в тебе? Истина.
Друга истина е, че на повечето интервюта, които сме правили с Краси, "духовните" ни събеседници са толкова погълнати от величието си, че сякаш левитират върху невидимо облаче поне на метър и половина над земята. Някой някъде беше казал, че най-големият грях е духовната суета.
Както и да е. Отдавна съм свикнала да предполагам, че всеки много надарен свише е и много надут поради своята напреднала духовност.
Ето значи как се разрушават клишетата: моята красива докторка изобщо не се надува.
Казваме й го.
Изненадана е, че някой, вместо да помага с дарбите си, може да си губи времето да се прави на важен.
Изпадам във възторг. А тя се чуди защо й вярваме така безрезервно, без да сме я попитали нищо за медицинския аспект на работата й. Измърморваме в отговор нещо, че няма нужда от конкретика. И вярно - ние с Краси сме видели какво ли не - щом поднесеш микрофона към някого, той мигом отваря златна уста и започва да разяснява за успехите си.
Доктор Ботева обаче говори за това, колко обича пациените си. И как хората имат нужда от помощ. Как прониква в тях и забравя себе си, за да им подари чиста енергия. Конкретика не е нужна. Нещата са ясни.
През цялото време си седя на стола до нея, гледам я, без да отлепям поглед и се чудя - такава съвършена жена: и външно, и ментално... непрекъснато подарява на хората здраве, хармония, направо ги води за ръка по пътя към щастието. А нея има ли кой да я прави щастлива? Какво я успокоява? А когато не й достига хармония наоколо, кой й я дава?
След интервюто вървя по улицата и стъпвам сякаш върху облаци от захарен памук. Изведнъж някак се почувствах по-добра и по-красива. И небето стана едно такова синьо.
Мисля си, че някои имат голям късмет. Да познават по-отблизо такива хора. Да им бъдат приятели, роднини, поне съседи.
Такава рядкост: живи човеци, а те инспирират да ставаш по-добър и по-светъл.
Вълшебни хора. Феи. Ангели.

Разказът на Джеси за срещата й с д-р Ботева е в юнския брой на сп. "Усури"

20 април 2010 г.

Вкусен грях

Като всяко забранено нещо и плътските удоволствия са обвити в тайнственост и копнеж. Поне така счита Джеси Кънева, нарекла публичния дом в средновековния Авейру "Захар и шафран".
Сладост, екзотика, цветно петно в стерилно-сивия делник, вероятно така би "стояло" наименованието на подобна "институция", ако наистина съществуваше.
В художествената вселена на романа обаче тя е съвсем реална - тук бяга от тежките отговорности на фамилното богатство дон Алфонсито, с танцьорките от "Захар и шафран" се развлича, отваряйки за тях дома си. И проститутката Иношентия е от бардака с име на чуждоземни подправки - и обратно там я напъжда властната Ещер, когато се завръща от католическия манастир, където попива обноски и възпитание.
"Захар и шафран" кацна на корицата на прелестния дебютен роман на Джеси след немалко лутания из словесната градина на българския език.
Автор и редактор си разменяха идеи за заглавие с ожесточението на тенисиграчи. Не взеха надмощие обаче ни "канелените" сервиси на писателката Даниела Кънева, ни будисткият бекхенд на редактора Светла Иванова.
Надделя шеметното хрумване на Краси Проданов, главен редактор на сп. "Усури". Краси отсече: "Захар и шафран".
Според "кръстника" на романа именно това иначе греховно място е някакво островче на спокойствието сред бурното житейско море на нашите герои. В "Захар и шафран" сякаш времето спира, този пристан на свободната любов някак се е опазил от вихрите на съдбата...
И така Стела, страстно копнееща да се изтръгне от въртопите на онова, което й бе писано, заживя в канелените корици на романа "Захар и шафран".
Опитайте и вие сладостното удоволствие от пълното сливане с една съвършена творба...

29 март 2010 г.

Ново явление - брилянтно режисиран роман

Моята среща със "Захар и шафран" бе случайна.
А случайността, както става ясно от тази книга - е другото име на Бог.
Божествената хубост на този текст ме завладя без остатък.
Тази книга разказва една вълнуваща, истинска, изящно пресъздадена история.
Всъщност разказва две истории. За две млади жени, които се борят за любовта и свободата си. Едната живее в мрачна средновековна Португалия, другата - днес, в нашата красива столица.
Битките им понякога са много делнични, ала често се провеждат на бойното поле на духовността.
Ещер от Авейру например поема на момичешките си плещи управлението на огромното семейно имение, а Стела се грижи сама за детето си и това наистина са ежедневни сражения.
Но и Ещер, и Стела имат странни взаимоотношения с Бог. И двете трудно се примиряват с окончателността на неговите отсъждания.
Ещер не успява да наложи своята воля над повелите на съдбата, предава се, умира, без да е намерила щастието.
Стела обаче не се отказва.
Всъщност магията на този изключително свеж романов дебют е в това, че двете истории не само се преплитат, а и се сливат в една.
Разказът "прескача" от епоха в епоха с така добре пресметната динамика, на такива точно изчислени интервали, та на младата писателка могат да завидят светила на сценарната мисъл.
А това прави дебютния роман на Джеси Кънева наистина уникален!

19 март 2010 г.

В четвъртък вечер


кафето и книгите се срещнаха в "Ориндж Сентър" в София, "овкусени" със... "Захар и шафран".
Представянето на дебютния роман на Джеси Кънева започна и завърши като разговор. Монологичното начало бе ограничено до думите на редактора на книгата Светла Иванова, която представи двете сюжетни нишки в творбата, като издаде тайната, че всъщност това е... една сюжетна нишка.
Бе прочетен и откъс от "Захар и шафран", от който стана ясно, че героинята ни Стела се е влюбила безпаметно и трагично, както винаги, и кой знае защо, изпитва усещането, че този човек сякаш го познава от цяла вечност...
После приятелският кръг на Джеси, уважил събитието, засипа авторката с въпроси, сред които се открояваха питанията дали романът ще има продължение.
Цветя и автографи съпътстваха срещата на автор и читатели.

12 март 2010 г.

Каним ви на "Захар и шафран" в "Ориндж Сентър" на 18 март в 18.30 ч.

Това е точното време и точното място за чаша биокафе и разговор за... книга.
Вашите домакини - авторката на романа "Захар и шафран" Джеси Кънева и редакторката Светла Иванова, ще открехнат прозореца към света на този бляскав литературен дебют.

Две красиви млади жени, чиито житейски пътища се преплитат в яростната спирала на съдбата, плачат, обичат и мечтаят в първия роман на журналистката и художничка Джеси-Даниела Кънева.
Горчиво-сладки житейски уроци с аромата на далечни и близки времена и земи се крият на страниците на книгата.
Минало и настояще се търсят и пресичат в "Захар и шафран".


Пресечната точка на автор и читател е в "Ориндж Сентър" на ул. "Граф Игнатиев" 18, ет. IV, на 18 март в 18.30 часа.
Организатори са "Пингвините" и "Паноптикум".

23 февруари 2010 г.

Исус в бяло

Образът в средата е бял не само защото представя Възнесение.
"Иска ми се майките да могат да показват на децата си такава икона - обяснява авторката Джеси Кънева, - и да им казват: "Вижте, това е един много добър човек, за който трябва да знаете..." А със светлината си той да ги привлича!"
Най-мащабният й проект, откакто се занимава с иконопис, иконата "Животопис на Иисус Христос", отнема на Джеси почти година и половина. Идеята идва от видяно в руски албум с репродукции, наречен "Образите на Иисус Христос". Запленява я с въздействащото си съдържание - в центъра е възнеслият се Иисус, а около него има сцени от Новозаветната книга "Деяния". Джеси обаче решава да посвети цялата икона именно на земния живот на Христос. Затова вместо апостолите рисува сцени от дните му по земята - вляво са, така да се каже, светлите часове, тези, в които виковете "Осанна" се чуват навсякъде. Вдясно са най-мрачните сцени - тези на Страстите Христови и разпятието.
Джеси добавя и много други елементи, превръщайки иконата в напълно самобитно произведение. "Няма нищо, което да се отклонява от канона - подчертава тя. - Сцените, които са в кръга около възнеслия се Иисус, са или реално съществуващи икони, вмъкнати като детайл в тази, или точно описание на библейските събития."
Първата библейска фигура, която Джеси нарисувала, била на Богородица. Случило се, когато художничката и писателка била в шести клас и с водни боички, при това във време, когато иконописта не била особено поощрявано занимание. Преди пет години Джеси започва да изучава иконопис и да прави първите си зрели опити. Казва, че това променя и нея самата - символите на вярата изведнъж се оказват не в институциите или правилата и нормите, а във вътрешния диалог с Бога. Сигурно затова Евангелието, което възнеслият се Спасител държи в ръце, е отворено точно на тази страница: "Вие съдите по плът; Аз не съдя никого..."

Краси Проданов, сп. "Усури"

7 февруари 2010 г.

Историята на това заглавие

се корени в начина, по който текстът заживя сред хората, първи имали щастието да се докоснат до него.
Пъстрата словесна тъкан на романа "Захар и шафран" на Джеси Кънева вдъхнови много идеи за наслов, но само една от тях стигна до корицата му.
Но за това - по-късно.
Сега да разберем какво е "Захар и шафран".


Ещер и Дориану притежаваха всичкото изобилие на този свят, защото имаха канелената гръд на черната Бланка и нежните й милувки, а и слепият господар предпочиташе да прекарва горещите следобеди на пост в детската стая, наместо да обикаля и надзирава имотите си, каквато беше някогашната му привичка.
Някъде по това време от Порто пристигна младият Алфонсито. Възмъжал и порасъл, едва на 16, но с вид на напълно съзрял мъж, Алфонсито се завърна у дома, за да поеме управлението на семейното богатство. Едва три години по-рано любещите родители го изпратиха в онова прехвалено училище за млади господари, където единственият син трябваше да усвои тайните на всички рицарски изкуства и да попие познанията и културата, отличаващи неговата каста. Доколко даровит беше Алфонсито в усвояването на науките, ние никога няма да узнаем, истина е, че момчето беше умно и схватливо, но като че ли целите на съществуването му бяха по-други. Младият дон Алфонсо беше разглезен от извънмерното внимание на майка си и гордостта на баща си. Беше приучен от най-ранна възраст да пожелава и да получава само за едно примигване време. Растеше с убеждението, че всичко на тоя свят се полага нему.
Алфонсито имаше светлата буйна коса и несломимия дух, характерен за рода на Протетуш, и нищо от мекотата на богобоязливата си майка. Студените му очи гледаха непреклонно още когато беше на 13 и такъв си остана до края.
Слепият му баща не разбра навреме, но из Авейру се говореше, че само няколко седмици след завръщането на Алфонсо де Протетуш у дома в града се установили цял табор пътуващи музиканти и бардак евтини разголени красавици. Никому не хрумваше по онова време да обвини господарското синче в покровителство на отявлените пороци, плъзнали из пристанищния град – пристанищните градове обикновено имат колкото щеш покровители на всички известни по земята пороци. А и Алфонсито беше едва на шестнайсет. Факт е обаче, че младежът едва изтърпяваше досадните нравоучения на баща си "Ако сториш зло, то ще ти се върне стократно, вярвай ми, сине"; още по-досадни му бяха протритите тетрадки на счетоводния баланс и книгите с приходи и лихварство – "Ама нали имаш цяла канцелария сметачи, татко?!"; да не говорим пък колко не понасяше скитането из хълмищата за бройкане на главите добитък: "Че пастирите са чудесно обучени, аз какво да търся навън в тоя пек?!". Селяните по полето и гражданите из каменните улици на града често виждаха младия господар забързан след поредната досадна бащина лекция право към новата кръчма "Захар и шафран", където се помещаваше и пристигналият от Порто бардак.

3 януари 2010 г.

Бунтът на Стела -

героинята на Джеси Кънева от дебютния й роман "Захар и шафран", тръгва от астрологията, която претендира, че знае всичко за един човек, и стига до сухото познание, предлагано ни от философските книги. В разговор със своя приятел от детинство Дарен художничката страстно защитава позицията си, че всеки сам е отговорен за своята съдба.
Вижте как изглежда новосъграденото Стелино верую:


Седеше си там срещу него, намъкната в анцуг, с разрошена в сто посоки коса и грамадни очи на кошута, а вътре в тия очи щури дяволски искри танцуваха със смирени ангели.
- Книгите изхвърлих - подхвана Стела, - защото осъзнах, че изобилстват от безмислици!
- Любимата ти тибетска философия на будизма - пълна с безмислици! Не мога да повявам! И астрологичните четива за транзитите на Плутон? И... сигурно прозренията на Рьорих? А ведическата кухня? И нея ли обрече?
- Не говорех за Рьорих - малко се смути тя, - имах предвид онези уверения на астролозите, че знаят всичко. И тези от фън шуй теченията, дето ти казват: "Ако промениш 27 неща в твоята стая, ще те постигне главоломен успех". И за тантрите, мантрите и молитвите, дето трябва да се учат наизуст до оглупяване... Разбираш ли? Те просто блокират мисълта!
- Какво? - не разбра Дарен.
- Ами, виждаш ли: прочиташ, че ако сложиш на лявата стена в дома си аквариум със златни рибки, ще забогатееш. Ама не забогатяваш. Всъщност нищо не се променя. Съветват те да намацаш стената на спалнята си в розово, за да имаш сполучлив брак. Дали ще сполучиш с такъв ход, особено ако си тъпачка, която цял ден зяпа сапунени сериали и мирише на запръжки? Вярваш ли, че розовата спалня ще те спаси тогава? Или плащаш на прехвален астролог да ти изфабрикува хороскоп. И там четеш, че си такъв и онакъв и че имаш всевъзможни качества. Сякаш сам не знаеш какъв си, та ти трябва и астролог наместо огледало, да ти казва що за човек си.
- Ами... разбираш ли, Стела, някои хора не са толкова наясно със себе си.
- Не били наясно! Разбира се, че няма да са наясно! Докато разни реклами им набутват в ръцете кльощави блондинки, а те всъщност предпочитат кръглички и смугли. Хората съвсем се объркват! - Беше се разпалила, явно бе размишлявала сериозно по въпроса. - Астрологът ти казва, че трябва да харесваш това или онова, да обичаш по еди-кой си начин, щото съответства на емоционалната ти карта, да се ожениш за еди-какъв си тип, щото най ще ти приляга, да се движиш в не-знам-коя си посока. Браво! Ами ти къде си през всичкото това време, та някой да ти предначертава твоите собствени посоки?! Трябвало да станеш инженер! И защо, моля?! Ами ако искаш да станеш осветител в театъра?!
- Май започвам да разбирам - обяви Дарен и подпря брадичка си с длан, като се облакти на масата.
- Ти им вярваш! Вярваш като луд на всевъзможни авторитети. Вярваш на астролога, на фън шуй декоратора, на сутрешния хороскоп по радиото и накрая съвсем се зомбираш! И после разни хора коментират пълни глупости с неуместни клишета: "Моята дъщеря е зодия Рак, затова е толкова пробивна", "Гаджето ми ме заряза и отиде при друга, ама нали е Козирог..." - Стела преправяше гласа си иронично.
Дарен продължаваше да я гледа безмълвно.
- Представяш ли си само?! Ама че глупости! Гаджето ти те е зарязало, щото си кокошка - изкоментира тя, - а не защото е Козирог!
- Дааа - проточи Дарен, - и какво да правим сега?
- Ами ще се наложи да разблокираме съзнанието си. Така мисля!
- Затова ли изхвърли книгите? Да не блокират мисленето ти с клишета?
- Точно затова - изгледа го тържествуващо тя, - няма да се докосна повече до блокиращите клишета! Ще се науча да мисля, без да се опирам на авторитети! Напълно се убедих вече: всичко в света се ръководи и се подчинява на свободната човешка воля. Във всяка една секунда всеки един човек притежава тая свободна воля. Стига да не му се пречи с глупави блокиращи клишета, човекът може да направи каквото си поиска. Да се помири с когото поиска и да се скара с когото пожелае.
- А да, това са основни характеристики на свободната воля - усмихна се Дарен.
- Не, разбира се - засмя се Стела, - имах предвид нещата, погледнати глобално. Даже и форматът на християнската молитва е странен, не мислиш ли? "Боже, моля те, помогни ми! Боже, дай ми!" Че какво повече да ни дава Бог? Всичко ни е предоставил във влудяващо изобилие. Имаме удобни тела, здрав разум, смекчаващи битието чувства. И какви ли не храни по дърветата. И забавления до премаляване: като почнеш от изгревите и сутрешния дъжд и завършиш с отливите и слънчевия залез. Всичко ни е дадено, а най-вече свободната воля!
Дарен бе зяпнал насреща.
- А ние ползваме ли даровете на Бог? Не! Само искаме още. "Господи, дай ми!". Свободната воля ни дава всичко. Само трябва да запретнем ръкави и да си го придобием. "Боже, прости ми!" Щом искаш прошка, значи се чувстваш виновен, нали така? А тогава защо не си простиш първо ти сам? И после да се помириш с оня, когото си обидил, а той да ти даде тая така желана прошка?! Това исках да кажа.