9 октомври 2009 г.

Анастасия

Едно време (преди няколко години) работех по цял ден в една скучна фирма. Седях от зори до здрач пред един скучен компютър и се занимавах до припадък с особено скучни фирмени задължения...
И както си се разнообразявах, ровейки из Интернет, попаднах на сайт, наречен "Анастасия, необикновена сибирска отшелница, която живее в тайгата".
"Ха-ха - казах си. – Още едно чудо невиждано, пак някоя абракадабра..."
Въпреки това се зарових в сайта, хайде пък да видим каква е тази отшелница...
Още преди да съм прочела и три реда, скептицизмът ми изчезна. Направо забравих за него. А в следващите дни забравих и за служебните си задължения... Докато не изчетох и петте книги (тогава толкова бяха публикувани в сайта), забравих всичко на света. Сигурно, ако някой ме беше попитал коя съм през онези няколко дни, щеше да се окаже, че и това съм забравила. Защото старото момиче беше се стопило някъде в монитора, а оттам излезе една съвършено нова "аз".
Връхлетяха ме всевъзможни мисли за това - как не се замисляме за най-обикновени неща, а си губим времето да се отдаваме на напълно лишени от стойност безполезности.

*
Не мога да изразя колко ми е трудно да пиша за Анастасия. А аз съм писател с близо стогодишен стаж... Но каквото и да понеча да запиша и си казвам, ама това Владимир Мегре и самата Анастасия вече са го казали... Неописуемо е. Най-съкровените неща нямат думи. Освен това в книгите на Господин Мегре няма нищо сложно – да кажеш, че са някакви неразбираеми трактати по философия и етика и да имат нужда от тълкувание... Няма такова нещо. Всичко пределно ясно е казано. Тогава какво има да добавям и аз отгоре на всичко.

*
Мога единствено за себе си да говоря. Преди да намеря Анастасия, също си живеех, ама май само съществувах. Бързах да си дам заработената заплата в първия магазин за козметика или дрехи, гледах най-новите филми, мечтаех си за поредния свръхмоден модел мобилен телефон... Бях съвършеното цивилизовано зомби. Като всички останали в големия град. И в големия свят.

*
И сега си живея. Обаче всеки ден все по-истински жива се чувствам. Пак работя, само дето не си позволявам да се отдавам на безсмислени каузи единствено заради заплатата. Не си позволявам работният ми ден да е 12 часов, а детето ми вкъщи да прекарва без внимание и компания. Пет пари не давам за кариерата си. Още по-малко ме вълнуват новите свръхскъпи модели техника, козметика или парцалки...
Сякаш свалих очилата с големите лупи и сега се уча да гледам света с истинските си очи.

*
Когато свалиш "технократските" очила, първото нещо, което се вижда в полуатрофираното ти полезрение, е тревата. Или голите клони (щото може да е зима, нали така). И колко са красиви те. По-красиви от всяка фабрично направена техноизмислица. Или безмислица, все тая. И после идва учудването – а къде съм бил през всичките тези години, та не виждах колко красиво падат листата! Или вали снегът. Или изгрява слънцето – все неща, които могат да те накарат да се разплачеш от възторг. Ако не си им до болка привикнал, та направо да не ги забелязваш. И то с презрение...

*
Ако има все още някой, който не знае коя е Анастасия или "какво е Анастасия", нека го обобщим набързо: Анастасия е онзи порив, който те кара в последния момент да уловиш последния влак и да се върнеш у дома. А "у дома" означава вътре в душата ти. Анастасия е онази, която те учи, че смисълът на живота е в това да живееш. Което значи да се радваш. На слънцето и на въздуха, и затова, че има дървета и че ти можеш дори да засадиш някое със собствените си пръсти, от което ще ти стане още по-радостно. Анастасия е тази, дето ти припомня, че ако имаш деца, те са милион пъти по-важни от стремленията на кариерата ти; пък нямаш ли деца – е най-добре да се замислиш по въпроса, как да се подготвиш и да станеш достоен за тях още преди да са дошли. Анастасия е тази, която ти прошепва за връзката ти с Бога и колко важна е тази връзка. И Анастасия ти казва, че човекът е най-важното, най-силното и най-съвършеното творение във вселената, бидейки любимото дете на Бог.

*
Макар да не ми се вярва все още да има хора, които не знаят коя е Анастасия. За популяризирането на книгите на Владимир Мегре за Анастасия тук, в България, се грижат Гера и Елена от "Звънтящите кедри". Те дори и конференция организираха. Конференцията се проведе във Военния клуб и - мога да ви кажа - беше супер. Видях в алманаха, че Гера се извинява за това, че на конференцията не присъствал Владимир Мегре. Добре де, ама човекът има сериозна работа, пише книга, не е някоя панаирджийска маймуна. Тия, които не вярват и не харесват Анастасия, няма да си променят мнението, дори и да видят (и да пипнат, като уверение, че съществува) Владимир Мегре. Пък конференцията според мен беше много полезна, тъй че никакви извинения не са нужни и Гера не бива да се тревожи от това.
Вследствие на тази конференция, както разбрах, е учреден комитет, който ще работи по откриване на академия и детско училище (които са описани от Анастасия и Владимир Мегре достатъчно подробно). А това е прекрасно. Защото ще има подготвени хора, които да обучават децата ни, че и нас как да подредим домовете си, градините и горите си и как да излекуваме мислите си...

*
Сигурна съм, че който няма представа от книгите за Анастасия, сега си казва, че това е някаква лудешка секта... ето дори и мислите ще подреждат на хората. Чисто промиване... Нямам намерение никого да убеждавам. Мога само да кажа следното: за да приемеш или отречеш нещо или някой (независимо какво е то), първо трябва да го познаваш. Защото приемеш ли, без да познаваш, си наивник, а отричаш ли, без да имаш представа за какво иде реч, си просто глупак.
Прочетете първа част на "Анастасия" и тогава пак ще си говорим.

Текстът е публикуван в сп. "Усури"