23 септември 2009 г.

София

не е най-големият град в Европа. Нито пък е най-красивият. Но определено е един от най-дружелюбните и миролюбиви градове на континента. Факт е, че тъкмо насред София съжителстват спокойно величествена синагога, прастара джамия, нова католическа катедрала и солиден ортодоксален храм. Разположени във формата на правоъгълник, храмовете служеха за основата на светлинна пирамида, отправяща – наместо стени – снопове светлина към облаците в небето. Това беше начинът, който градските власти бяха измислили, за да отпразнуват новогодишните празници тази зима.
Стела не даваше пет пари за светлинните пирамиди и украсата на града, а просто бързаше по улицата към старото виенско кафене, където трябваше да я чака приятелят й от детинство Дарен. Чантата й беше пълна с всевъзможни томове езотерична литература и понеже беше голяма чанта, вътре бяха намерили място и книги, свързани с тибетския будизъм, кришна-философията и няколко кратки размишления върху ортодоксалната доктрина. Кафенето беше уютно празно в този час на деня, а във фонтана по средата на залата, както обикновено, плаваха разцъфтели рози. Дарен вече я чакаше, както тя убедено предполагаше, и отпиваше от кафето си. Със замах Стела тресна чантата върху масата и без да обръща внимание на дотърчалата веднага сервитьорка, заяви: „Ето! Всичките ми книги с магични глупости! Давам ти ги! Давам ти ги до една! Прави ги каквото знаеш, защото нямам сили сама да ги изгоря!” – дори когато беше гневна или се правеше на такава, гласът й звучеше като чистата песен на сребърна камбанка.
Дарен и Стела се запознаха в детската градина преди близо 30 години. Той беше най-преданият й приятел и светът наоколо беше просто немислим без присъствието на Дарен. Това Стела осъзна месец или два след като се омъжи. И нямаше да го проумее, ако младият й съпруг не беше й се разсърдил.
- Ама за какво се сърдиш, аз просто говорех по телефона с приятел? – наистина недоумяваше младата булка.
- Как за какво се сърдя, бе? – яростно реагира мъжът й. – Ами че ти му разказваш на този неща, които дори не си споменала пред мен!
Стела беше искрено озадачена:
- А ти откъде знаеш какво съм говорила, подслушваше ли ме?
Тук беше моментът съпругът й да се стъписа:
- Ама разбира се, че те слушам! Ти си ми жена, трябва да се грижа за теб!
- Никога не съм мислила, че в семейната загриженост се включва телефонният шпионаж! – сопна се Стела и изхвърча от стаята.
В нейна защита трябва да кажем, че тя беше много, направо неразумно млада, когато се омъжи, никой не беше я учил как да се държи търпеливо и с разбиране – както правят истинските съпруги. В своя защита Стела мислеше нещо горе-долу такова: „Ами че той ми е приятел от люлка, той ми е повече от брат! Разбира се, че ще си говоря с него за всичко, та ние си имаме теми, които нищим от десет години вече – те за всеки друг биха звучали скучно.” Стела обичаше съпруга си и разправии за нищо я наскърбяваха сериозно. Само гордостта и неумението й пречеха да направи стъпка към помирение и да го прегърне – както искрено желаеше. С времето тези ненаправени стъпки към разбирателството издълбаха пропаст, грамадна колкото язовир, и пътят към помирение беше категорично заличен. Остана само болката отвътре – белег от грубото неразбирателство и неумението да се помиряват.
* * *
- Заминавам – съобщи кратичко Дарен.
- Какво? – не разбра Стела. – Какво ми казваш?
- Казвам ти, че заминавам – засмя се насила той. – На археологическа експедиция отивам. Нищо сериозно, няма да е далеч. – Имаше нужда да го каже.
Стела вече истински се ядоса: не стига, че не обърна никакво внимание на драматичните изявления за старите й книги, а сега пък и това.
- Каква е тази експедиция посред зима? И кой изобщо стартира експедиции по Коледа? С какво ще копаете земята, с газови горелки?
- Няма да копаем. – Дарен й се усмихна благо, поласкан от интереса й. – Първо ще проучваме. Ще копаем по-нататък.
- Къде ще ходиш навръх Коледа? – не се предаваше Стела. – Чии кости ще ровите? И какво да правя аз без тебе?
- Ще ровим около костите на тракийските царе – още по-голяма усмивка грейна срещу нея. – Можеш да дойдеш да ни видиш, когато пожелаеш. А Коледа е семеен празник, тъкмо повод да се видиш с роднините, сещаш ли се?
- Друго семейство аз нямам! – изгледа го свирепо тя. Останалото увисна неизказано във въздуха помежду им.


Трета глава

Инфанта Ещер
1730–1732 г., Португалия
Погребението на дон Протетуш бе сериозно събитие в региона. Всички знатни домове бяха по един или друг начин обвързани със стария велможа и техни представители се стекоха в мавританското имение да отдадат почит на мъртвеца. А и да се покажат пред наследника му – младия дон Алфонсо. Дон Алфонсо едва ли обърна особено внимание на върволицата гости, защото още вчера бе заповядал да се отворят най-хубавите вина от избата на Каса де Протетуш. За младия господар погребението на баща му беше най-приятното събитие от завръщането му у дома насетне. И как не – край на скучните предобеди, пълни с досадни цифри, морални наставления и скитосване по напечените от слънцето стърнища. Сега вече Алфонсито щеше да подрежда живота тук и той щеше много да се измени. О, как щеше да се измени само!
Ещершиня също присъстваше на церемонията. Бланка я бе издокарала в твърда колосана рокличка, безкрайно изискана и официална, която непрекъснато се впиваше в кожата на момиченцето и я мъчеше с безсмислените си барокови кринолини. Ещер кокореше грамадните си очи и нищо не разбираше. В стъписването си беше вкопчила ръчици в полите на Бланка и дори в един крайно неподходящ момент по време на църковната служба се разплака неудържимо, защото помисли, че Дориану е изчезнал.
За погребението на стария господар от Коимбра пристигна сестра му Мерседеш с най-малкото си дете, седемгодишния Фелипе. Доня Мерседеш и Фелипе имаха светлата коса на рода Протетуш, рядка характеристика по онези места, и същата горда осанка, която отличаваше приживе стария дон, а сега – единствения му жив син.
След като се разотидоха гостите – опечалени и почерпени, – доня Мерседеш нахълта храбро в кабинета на стария господар, сега наследен от Алфонсо Красивия. И свари младия наследник разгърден в копринената си пищна риза, размъкнат и прилично пийнал, с разчорлени букли и изпопадала от модната му прическа пудра. Стъкленица порто имаше на масичката край него и ни следа от работни книжа из цялата стая.