28 септември 2009 г.

Подобно на героинята си Стела

Джеси Кънева намира красотата в простите неща, които ни заобикалят.
Също като младата художничка от дебютния си роман "Захар и шафран" Джеси приема живота като нещо, изтъкано от горчивия чар на сладките преживявания и поръсено с ароматната добавка на разочарованията.
Всъщност, като се замислим, не е ли това самата истина?
А в тази чаша фотопогледът на Джеси Кънева е заковал част от заглавието на романа й...

23 септември 2009 г.

В чашките ароматно кафе

съдбите вече са очертали неведомите си пътечки, защо да не оживее и стъклото?
Сребърната нишка е така аристократична...

София

не е най-големият град в Европа. Нито пък е най-красивият. Но определено е един от най-дружелюбните и миролюбиви градове на континента. Факт е, че тъкмо насред София съжителстват спокойно величествена синагога, прастара джамия, нова католическа катедрала и солиден ортодоксален храм. Разположени във формата на правоъгълник, храмовете служеха за основата на светлинна пирамида, отправяща – наместо стени – снопове светлина към облаците в небето. Това беше начинът, който градските власти бяха измислили, за да отпразнуват новогодишните празници тази зима.
Стела не даваше пет пари за светлинните пирамиди и украсата на града, а просто бързаше по улицата към старото виенско кафене, където трябваше да я чака приятелят й от детинство Дарен. Чантата й беше пълна с всевъзможни томове езотерична литература и понеже беше голяма чанта, вътре бяха намерили място и книги, свързани с тибетския будизъм, кришна-философията и няколко кратки размишления върху ортодоксалната доктрина. Кафенето беше уютно празно в този час на деня, а във фонтана по средата на залата, както обикновено, плаваха разцъфтели рози. Дарен вече я чакаше, както тя убедено предполагаше, и отпиваше от кафето си. Със замах Стела тресна чантата върху масата и без да обръща внимание на дотърчалата веднага сервитьорка, заяви: „Ето! Всичките ми книги с магични глупости! Давам ти ги! Давам ти ги до една! Прави ги каквото знаеш, защото нямам сили сама да ги изгоря!” – дори когато беше гневна или се правеше на такава, гласът й звучеше като чистата песен на сребърна камбанка.
Дарен и Стела се запознаха в детската градина преди близо 30 години. Той беше най-преданият й приятел и светът наоколо беше просто немислим без присъствието на Дарен. Това Стела осъзна месец или два след като се омъжи. И нямаше да го проумее, ако младият й съпруг не беше й се разсърдил.
- Ама за какво се сърдиш, аз просто говорех по телефона с приятел? – наистина недоумяваше младата булка.
- Как за какво се сърдя, бе? – яростно реагира мъжът й. – Ами че ти му разказваш на този неща, които дори не си споменала пред мен!
Стела беше искрено озадачена:
- А ти откъде знаеш какво съм говорила, подслушваше ли ме?
Тук беше моментът съпругът й да се стъписа:
- Ама разбира се, че те слушам! Ти си ми жена, трябва да се грижа за теб!
- Никога не съм мислила, че в семейната загриженост се включва телефонният шпионаж! – сопна се Стела и изхвърча от стаята.
В нейна защита трябва да кажем, че тя беше много, направо неразумно млада, когато се омъжи, никой не беше я учил как да се държи търпеливо и с разбиране – както правят истинските съпруги. В своя защита Стела мислеше нещо горе-долу такова: „Ами че той ми е приятел от люлка, той ми е повече от брат! Разбира се, че ще си говоря с него за всичко, та ние си имаме теми, които нищим от десет години вече – те за всеки друг биха звучали скучно.” Стела обичаше съпруга си и разправии за нищо я наскърбяваха сериозно. Само гордостта и неумението й пречеха да направи стъпка към помирение и да го прегърне – както искрено желаеше. С времето тези ненаправени стъпки към разбирателството издълбаха пропаст, грамадна колкото язовир, и пътят към помирение беше категорично заличен. Остана само болката отвътре – белег от грубото неразбирателство и неумението да се помиряват.
* * *
- Заминавам – съобщи кратичко Дарен.
- Какво? – не разбра Стела. – Какво ми казваш?
- Казвам ти, че заминавам – засмя се насила той. – На археологическа експедиция отивам. Нищо сериозно, няма да е далеч. – Имаше нужда да го каже.
Стела вече истински се ядоса: не стига, че не обърна никакво внимание на драматичните изявления за старите й книги, а сега пък и това.
- Каква е тази експедиция посред зима? И кой изобщо стартира експедиции по Коледа? С какво ще копаете земята, с газови горелки?
- Няма да копаем. – Дарен й се усмихна благо, поласкан от интереса й. – Първо ще проучваме. Ще копаем по-нататък.
- Къде ще ходиш навръх Коледа? – не се предаваше Стела. – Чии кости ще ровите? И какво да правя аз без тебе?
- Ще ровим около костите на тракийските царе – още по-голяма усмивка грейна срещу нея. – Можеш да дойдеш да ни видиш, когато пожелаеш. А Коледа е семеен празник, тъкмо повод да се видиш с роднините, сещаш ли се?
- Друго семейство аз нямам! – изгледа го свирепо тя. Останалото увисна неизказано във въздуха помежду им.


Трета глава

Инфанта Ещер
1730–1732 г., Португалия
Погребението на дон Протетуш бе сериозно събитие в региона. Всички знатни домове бяха по един или друг начин обвързани със стария велможа и техни представители се стекоха в мавританското имение да отдадат почит на мъртвеца. А и да се покажат пред наследника му – младия дон Алфонсо. Дон Алфонсо едва ли обърна особено внимание на върволицата гости, защото още вчера бе заповядал да се отворят най-хубавите вина от избата на Каса де Протетуш. За младия господар погребението на баща му беше най-приятното събитие от завръщането му у дома насетне. И как не – край на скучните предобеди, пълни с досадни цифри, морални наставления и скитосване по напечените от слънцето стърнища. Сега вече Алфонсито щеше да подрежда живота тук и той щеше много да се измени. О, как щеше да се измени само!
Ещершиня също присъстваше на церемонията. Бланка я бе издокарала в твърда колосана рокличка, безкрайно изискана и официална, която непрекъснато се впиваше в кожата на момиченцето и я мъчеше с безсмислените си барокови кринолини. Ещер кокореше грамадните си очи и нищо не разбираше. В стъписването си беше вкопчила ръчици в полите на Бланка и дори в един крайно неподходящ момент по време на църковната служба се разплака неудържимо, защото помисли, че Дориану е изчезнал.
За погребението на стария господар от Коимбра пристигна сестра му Мерседеш с най-малкото си дете, седемгодишния Фелипе. Доня Мерседеш и Фелипе имаха светлата коса на рода Протетуш, рядка характеристика по онези места, и същата горда осанка, която отличаваше приживе стария дон, а сега – единствения му жив син.
След като се разотидоха гостите – опечалени и почерпени, – доня Мерседеш нахълта храбро в кабинета на стария господар, сега наследен от Алфонсо Красивия. И свари младия наследник разгърден в копринената си пищна риза, размъкнат и прилично пийнал, с разчорлени букли и изпопадала от модната му прическа пудра. Стъкленица порто имаше на масичката край него и ни следа от работни книжа из цялата стая.

21 септември 2009 г.

Талантливата млада художничка

Стела смята, че Бог или Вселенският разум – или както искате, го наречете! – ни е предоставил всичко, от което се нуждаем – удобни тела, здрав разум, чувства, които смекчават битието. Изгреви, залези, дъжд, сняг – с какви ли не красоти е дарен човекът...
Ала най-голямото му богатство е свободната воля. Тя му дава възможност да реди сам своя живот, сам да решава какво да стори със собственото си съществуване. Съмнителни авторитети, като вестникарския хороскоп, декоратора, разбиращ от фън шуй, и подобни, не са необходими, за да бъдеш щастлив.
Така мисли Стела. Но сънят, който я спохожда още от детството, свързва младата жена със съдбите на далечни, непознати хора...
И идва денят, в който тя най-сетне ще усвои урока, чийто смисъл й е убягвал дълго, много дълго, цели епохи...

Очаквайте скоро дебютния роман на Джеси-Даниела Кънева "Захар и шафран".

20 септември 2009 г.

Две повествования

преплитат нишки в дебютния роман на Джеси-Даниела Кънева "Захар и шафран".
Едната ни отвежда назад във времето – в средновековна Португалия, където да не следваш предначертания от традициите житейски път, е разрушително. Другата нишка минава през живота на наша съвременничка – умна и красива млада жена със сложна съдба.
Битието и на "осъдената душа" Ещер от Авейру, и на нестандартната, свободолюбива Стела от София е изпъстрено със случки и хора, сякаш огледално отразени едни в други. А "коренът" на болезнените, разтърсващи събития е някъде, където никой от нас не може да надникне.
Романът търси отговори на въпросите, които всеки си е задавал – има ли съдба, можем да избягаме от онова, което "ни е писано"...

19 септември 2009 г.

Джесини пространства


В душата на твореца е така - надникваш през открехнатите двери, пристъпваш по пътечка, изтъкана от пъстри емоции, а там - в дъното, е съкровището. Светликът му мъждее едва-едва и не всеки има очи за него, но усилието си струва.

С. Иванова, журналист

17 септември 2009 г.

Не можеш да я спреш,

когато е във вихъра на чувствата си – тя плете от тях истории с думи, често ги рисува или ги превръща в съвсем истински пуловери.
Даниела Кънева е журналист по образование, но притежава брилянтни познания и за историята на България. Вместо академично ниво обаче предпочита да демонстрира дребните неща, които са вътре в нас, защото те са и най-важните... Взима зрънце вяра, да речем, и... преобръща някоя планина от застояли представи.
Джеси, както я наричат приятелите й, е събрала различни таланти – до дарбата й да прегръща и обича живота и в най-трудните ситуации стои умението й да бъде добър журналист. Напоследък се превърна и в достоен за уважение иконописец, макар че рисуването е в кръвта й от години.
Кани те на кафе, но докато се наговорите, сигурно вече ще е изплела и чорап, приличащ повече на произведение на изкуството. Така неусетно е изплела и дебютната си книга, чрез която ще ни посвети в още един от талантите си.

Красимир Проданов, сп. "Усури"

16 септември 2009 г.

Духът на приключението

е това, което ни прави живи.