24 декември 2009 г.

Стелината Коледа

Откъс от романа на Джеси Кънева "Захар и шафран"

Коледното настроение в малкия апартамент на Стела беше на ниво "бляскаво изобилие". Като оставим настрана смехориите от вицовете за блондинки, Стела бе умно момиче и много сръчна и оправна, що се отнася до изобретяването на украси и гиздила. Тя обичаше около нея да е красиво. За празника бе нагласила панички с чаени свещи навсякъде из къщата, където синчето й не можеше да се протегне и да ги издърпа, а самото момченце бе дегизирано като ангелче с копринени криле, закрепени на гръбчето му. Детето подскачаше из стаите, опиянено от празничната атмосфера, и пееше нещо много вълнуващо, но неразбираемо за всички, които не владеят бебешкия език. Бившият съпруг – Алфи – пристигна в ранния следобед, натоварен с лъскави пакети подаръци и борови клонки, и веднага щом му отвори, Стела установи, че е забравила да се гримира. Но поне имаше време да смъкне кухненската престилка.

Що се отнася до Алфи, за него негримираната Стела беше най-красивото същество на планетата, а домашният й пуловер и протритите дънки му се виждаха по-привлекателни и от одеждите на танцьорката Саломе, тъй че той с готовност би предоставил главата си на бившата си жена, стига тя да беше се сетила да я поиска. Стела, разбира се, нямаше намерение да иска ничия глава и поради това всички се отправиха към коледната трапеза. Веднага щом свещите на масата бяха запалени, малкото ангелче се смъкна от стола си и повлече копринените крила на нова обиколка из осветените от празничните свещи стаи. Подскачаше и писукаше нещо на своя си език, така че повече приличаше на крилато маймунче, отколкото на коледен ангел. Накрая така се умори, че заспа безвреме, не дочака разопаковането на подаръците.
Стела и Алфи останаха сами в тихото спокойствие и – Господи!, сега пък трябваше да измислят за какво да си говорят. "Защо ме напусна?" – навръх Коледа беше неуместно. "Още ли ми се сърдиш, че си отидох от теб?" също не ставаше, така че трябваше да се измисли нещо по-неутрално, нали така?!
- Ъъъ, отдавна не си разказвала как вървят работите при теб, какво точно работиш сега? – Алфи беше наистина любопитен, знаеше, че жена му упражняваше какви ли не професии в различните периоди, умееше да върши различни неща, само не и да договаря заплащане за труда си.
Стела се усмихна и трапчинките й блеснаха на бузите:
- Ами приятели от една сценографска къща ме помолиха да нарисувам костюмите и декора за голямо театрално представление. Спектакъл, в който ще се пее и танцува, мюзикхол някакъв. Съвместна продукция на няколко държави, ще обикалят на гастроли. Искат да е пищно. И рококо. Така че – това правя – рисувам. Ей там са скиците ми – усмихна се пак.
Алфи беше делови човек:
- Вярвам, ще ти платят за това, нали?
Усмивката помръкна. Стела бе всеизвестна с липсата си на бизнес нюх.
- И аз вярвам, че ще ми платят, те са ми приятели.
- И приятелите продават сиренето с пари...
- Нека да не говорим за пари на Коледа, Алфи, моля те да сменим темата.
- Добре. Ще се омъжиш ли за мен? – Каза го, преди да помисли какво изрича. Осъзна колко искрени бяха думите му, когато сърцето му се сви болезнено от веселия и звънък като сребърна камбанка смях на бившата му жена.

22 декември 2009 г.

Подари ме!,

сякаш зове тъничкото томче, затворило в млечноохрените си корици мечтите по духовно съвършенство на една млада жена.
Жената е художничка и чувствителната й, отзивчива душа търси само красивото в живота. Но в миналото й има нещо, което трябва да бъде изживяно докрай. Защото Бог не обича недовършените работи и не прощава непризнатите грехове.
И така нашата героиня Стела решава да разкъса омагьосания кръг, в който се е завъртял животът й - няма повече да се влюбва нещастно в неподходящите мъже, няма да обсебва приятелите си и, разбира се, никакво самосъжаление повече!
Това нейно смело решение я отвежда сто километра встрани от цивилизацията и... векове назад във времето - дълбоко в кармичните корени на днешните й изпитания.
Дали житейският завой, който младата жена предприема, ще я отведе при мечтаното щастие и хармония?
Прочетете "Захар и шафран", дебютния роман на Джеси-Даниела Кънева, и пак ще говорим.

11 ноември 2009 г.

Разкъсване на омагьосани кръгове

Ако случайността е другото име на Бог - както ще ви убеди тази книга, - значи съвсем случайно сте попаднали на точното място в точното време.
Времето е сега, а мястото - богатото художествено пространство на романа на Джеси-Даниела Кънева "Захар и шафран".
Какво свързва ексцентричната, влюбчива и чувствителна млада художничка Стела от София с наследницата на фамилния замък Каса де Протетуш - възпитаната в средновековен католически манастир Ещер от Авейру?
Защо лица и събития от краткия живот на тези две очарователни жени се "оглеждат" едни в други?
Как да избягаш от дългия низ нещастни любови и болезнени раздели, които те преследват?
Стела усвои Божия урок, на който се провали Ещер. Как - ще узнаете от страниците на сладкия като захар и екзотичен като аромата на шафран дебютен роман на Джеси Кънева "Захар и шафран", илюстриран от самата нея.
Очаквайте го скоро в книжарниците.

4 ноември 2009 г.

И кучетата я обичат!

А няма как да е другояче - вселената винаги ти връща щедро онова, което й даваш...
Джеси Кънева е човек духовен, много отговорен и в същото време весел.
Не знам дали ви се струва странна тази комбинация, но в нейно лице ще видите тия качества представени в съвършена хармония.
Усмивка и отвореност към света, взискателност към себе си и към другите, негаснещ при никакви житейски обстоятелства оптимизъм - това е "тъканта" на Джесиното съществуване.
Нейният ведър позитивизъм заразява. Като човек, обичан от цялата вселена, тя отзивчиво се наслаждава на любовта на всяко създание.
Защо героинята й Стела от дебютния роман "Захар и шафран" осиновява огромно бяло куче, предстои да узнаете скоро...

25 октомври 2009 г.

Боб и приятелство за вечеря

Ламята се рисува при Георги, Димитър обикновено убива цар Калоян, но на мене тази трактовка не ми допада - затова рисувам злото като античен гръцки лъв... Прочее синът ми Денис казва, че няма да ми говори, ако рисувам убийства на животинки... затова двамата с него измисляме следния сюжет: Като пристигне автобус с туристи - и свети Георги (или Димитър) облича доспехите, яхва добичето и се прицелва в другото животинче... Туристите снимат, снимат като побеснели, а като си тръгнат, светията и животните му си купуват зоб и боб и отиват да вечерят заедно у дома... а в неделя се разхождат заедно покрай реката и пеят тиролски песни. Заедно.

Икони и текст Джеси Кънева, сп. "Усури"

9 октомври 2009 г.

Анастасия

Едно време (преди няколко години) работех по цял ден в една скучна фирма. Седях от зори до здрач пред един скучен компютър и се занимавах до припадък с особено скучни фирмени задължения...
И както си се разнообразявах, ровейки из Интернет, попаднах на сайт, наречен "Анастасия, необикновена сибирска отшелница, която живее в тайгата".
"Ха-ха - казах си. – Още едно чудо невиждано, пак някоя абракадабра..."
Въпреки това се зарових в сайта, хайде пък да видим каква е тази отшелница...
Още преди да съм прочела и три реда, скептицизмът ми изчезна. Направо забравих за него. А в следващите дни забравих и за служебните си задължения... Докато не изчетох и петте книги (тогава толкова бяха публикувани в сайта), забравих всичко на света. Сигурно, ако някой ме беше попитал коя съм през онези няколко дни, щеше да се окаже, че и това съм забравила. Защото старото момиче беше се стопило някъде в монитора, а оттам излезе една съвършено нова "аз".
Връхлетяха ме всевъзможни мисли за това - как не се замисляме за най-обикновени неща, а си губим времето да се отдаваме на напълно лишени от стойност безполезности.

*
Не мога да изразя колко ми е трудно да пиша за Анастасия. А аз съм писател с близо стогодишен стаж... Но каквото и да понеча да запиша и си казвам, ама това Владимир Мегре и самата Анастасия вече са го казали... Неописуемо е. Най-съкровените неща нямат думи. Освен това в книгите на Господин Мегре няма нищо сложно – да кажеш, че са някакви неразбираеми трактати по философия и етика и да имат нужда от тълкувание... Няма такова нещо. Всичко пределно ясно е казано. Тогава какво има да добавям и аз отгоре на всичко.

*
Мога единствено за себе си да говоря. Преди да намеря Анастасия, също си живеех, ама май само съществувах. Бързах да си дам заработената заплата в първия магазин за козметика или дрехи, гледах най-новите филми, мечтаех си за поредния свръхмоден модел мобилен телефон... Бях съвършеното цивилизовано зомби. Като всички останали в големия град. И в големия свят.

*
И сега си живея. Обаче всеки ден все по-истински жива се чувствам. Пак работя, само дето не си позволявам да се отдавам на безсмислени каузи единствено заради заплатата. Не си позволявам работният ми ден да е 12 часов, а детето ми вкъщи да прекарва без внимание и компания. Пет пари не давам за кариерата си. Още по-малко ме вълнуват новите свръхскъпи модели техника, козметика или парцалки...
Сякаш свалих очилата с големите лупи и сега се уча да гледам света с истинските си очи.

*
Когато свалиш "технократските" очила, първото нещо, което се вижда в полуатрофираното ти полезрение, е тревата. Или голите клони (щото може да е зима, нали така). И колко са красиви те. По-красиви от всяка фабрично направена техноизмислица. Или безмислица, все тая. И после идва учудването – а къде съм бил през всичките тези години, та не виждах колко красиво падат листата! Или вали снегът. Или изгрява слънцето – все неща, които могат да те накарат да се разплачеш от възторг. Ако не си им до болка привикнал, та направо да не ги забелязваш. И то с презрение...

*
Ако има все още някой, който не знае коя е Анастасия или "какво е Анастасия", нека го обобщим набързо: Анастасия е онзи порив, който те кара в последния момент да уловиш последния влак и да се върнеш у дома. А "у дома" означава вътре в душата ти. Анастасия е онази, която те учи, че смисълът на живота е в това да живееш. Което значи да се радваш. На слънцето и на въздуха, и затова, че има дървета и че ти можеш дори да засадиш някое със собствените си пръсти, от което ще ти стане още по-радостно. Анастасия е тази, дето ти припомня, че ако имаш деца, те са милион пъти по-важни от стремленията на кариерата ти; пък нямаш ли деца – е най-добре да се замислиш по въпроса, как да се подготвиш и да станеш достоен за тях още преди да са дошли. Анастасия е тази, която ти прошепва за връзката ти с Бога и колко важна е тази връзка. И Анастасия ти казва, че човекът е най-важното, най-силното и най-съвършеното творение във вселената, бидейки любимото дете на Бог.

*
Макар да не ми се вярва все още да има хора, които не знаят коя е Анастасия. За популяризирането на книгите на Владимир Мегре за Анастасия тук, в България, се грижат Гера и Елена от "Звънтящите кедри". Те дори и конференция организираха. Конференцията се проведе във Военния клуб и - мога да ви кажа - беше супер. Видях в алманаха, че Гера се извинява за това, че на конференцията не присъствал Владимир Мегре. Добре де, ама човекът има сериозна работа, пише книга, не е някоя панаирджийска маймуна. Тия, които не вярват и не харесват Анастасия, няма да си променят мнението, дори и да видят (и да пипнат, като уверение, че съществува) Владимир Мегре. Пък конференцията според мен беше много полезна, тъй че никакви извинения не са нужни и Гера не бива да се тревожи от това.
Вследствие на тази конференция, както разбрах, е учреден комитет, който ще работи по откриване на академия и детско училище (които са описани от Анастасия и Владимир Мегре достатъчно подробно). А това е прекрасно. Защото ще има подготвени хора, които да обучават децата ни, че и нас как да подредим домовете си, градините и горите си и как да излекуваме мислите си...

*
Сигурна съм, че който няма представа от книгите за Анастасия, сега си казва, че това е някаква лудешка секта... ето дори и мислите ще подреждат на хората. Чисто промиване... Нямам намерение никого да убеждавам. Мога само да кажа следното: за да приемеш или отречеш нещо или някой (независимо какво е то), първо трябва да го познаваш. Защото приемеш ли, без да познаваш, си наивник, а отричаш ли, без да имаш представа за какво иде реч, си просто глупак.
Прочетете първа част на "Анастасия" и тогава пак ще си говорим.

Текстът е публикуван в сп. "Усури"

5 октомври 2009 г.

Сънувам ангели!

Нямате представа какво намерих в Интернет! Сайт, посветен на ангелите. Предполагам, такива сайтове ги има в изобилие, ама аз попаднах на този съвсем случайно – дето се вика – такъв ми бил късметът.
Богословските казуси са малко далеч от мен, и ето шанс значи, да науча нещо повече за пътя към Бога... "Можеш да повикаш който и да е ангел за помощ и подкрепа и той незабавно ще дойде". Или все някой ще дойде, няма да те оставят... Браво, много хубаво, продължавам да чета. "В един момент ще попаднеш на твоите ангели и ще видиш кой в каква помощ се е специализирал." Тук малко ми заприличва на Корпуса за бързо реагиране, ама продължавам. "Ангелите не са нито мъжки, нито женски, защото нямат човешки тела, те са изградени от енергия, любов и светлина. Но за да ни улеснят, се явяват пред нас в човешки вид, за да ги възприемем по-лесно". Добре, това звучи разумно, да не говорим пък колко е благородно. "Ангелите не искат да ги обожествяваме и да ги почитаме колкото Бог, ама като ги викаме, е по-добре да си направим олтар и да медитираме пред него." Наистина не разбирам от богословските науки и това започва вече да ме дразни, ако бях учила по-внимателно такива дисциплини, щях бързичко да отхвърля препоръките в сайта. Аз обаче съм "абсолютно начинаеща" и този сайт ме хвърля в смут. За да си направиш олтар, значи, че ще им се молиш и ще ги обожествяваш, нали? В сайтът освен това пише нещо в смисъл, че "когато си загубя нещо, викам моя ангел Магда и знам, че ще се открие загубеното". Тази ангелска версия вече съвсем ми заприлича на добре обучено куче. Заради това намирам приятеля си Краси и объркано му разказвам всичко. Краси видимо се забавлява, а коментарът му е: "Тези май бъркат ангелите с румсървис". Дори аз се засмивам и се устремявам към библиотеката – искам справка с официалното православие, защото и моите невежи очи виждат тук страхотно профанизиране на ангелския мотив. Сайтът е американски, без съмнение.

*

Православието също почита светите ангели, възхвалява ги и ги приема за наши невидими закрилници. Празнува се събор на свети архангел Михаил и небесното войнство. Всъщност някога имало еретици, които твърдели, че ангелите са сътворили видимата твар и като безплътни същества седят по-горе дори от Исус Христос, щото той нали е имал плът... После други някакви откровено служели само на ангелите, ама така се объркали в своите служения, че накрая се прекланяли май повече на ангела на тъмнината... Накрая през 319 г. се провел църковен събор, където се дискутирали редни и нередни църковни практики и било прието правило, което осъждало ония, които се молят не на Бога, а само на ангелите. Установено било как е правилно да се почитат ангелите и в каква степен да им се отдава тази почит и преди всичко било изяснено, че Бог е създател и баща на хората – ако някой не е разбрал – това е положението. Ако мислите, че произхождате от ангелите, най-вероятно сте в грешка. Ангелите също така не са домашни любимци. И не търсят загубени вещи.

*

Ангелите, които са най-близки до Бога, са огнени и се назовават "серафими". Доколкото разбирам, серафим на иврит означава "горящ". Прочее тези серафими наричаме също и архангели. Най-близки до Бога са архангелите Михаил, Гавраил, Рафаил, Уриел и още няколко, които в православната традиция се наричат по един, а в западната – по абсолютно различен начин. Много интересно. Значи ли, че щом западното християнство има различни от нашите висши ангели (най-близки до Бога), то има и различен Бог? Все си мислех, че говорим за едно и също...

*

Серафимите горят от любов към Бог и подбуждат такава любов и у другите. По-нисшите чинове ангели ни помагат да доближим Бог чрез разбиране и просветление. Ангелите ни учат да овладяваме чувствата си и да смиряваме в себе си непотребните желания и страсти, да господстваме над своята воля и да не се изкушаваме от щяло и нещяло. "Те са поставени да пазят всекиго от нас: добродетелните човеци укрепват, за да не паднат, падналите повдигат; и никога не ни оставят дори да сме съгрешили, защото всякога са готови да ни помогнат, стига само ние да пожелаем това." Ангелите се грижат за нас, вършат чудеса в името на Бог и предвестяват бъдещето, когато биват пратени от Бога. Ако ви се случи да сънувате ангели, може и да не ви впишат в свещените писания, но по всяка вероятност ще сте наясно какво следва да правите със себе си. Съвет от най-висша инстанция.
Знаете ли какво си мисля? Ако Бог не беше създал вироглавите си, свободни по своята воля деца, за какво щеше да му е нужно да създава армия ангели? Като всичко е било така подредено и хармонично, преди децата на Господ да разбъркат нещата. Нали знаете как е с децата – трябва да опитат от всичко, докато пораснат. (Понякога такива опити завършват с плачевен резултат). Ангелите в цялото си съвършенство и огнена светлина Бог е сътворил, за да се грижат и поддържат любимите му деца – човеците. Вероятно Бог не е имал предвид ангелите да търсят загубени ключове, но доколкото разбирам, са страшно добри в издирването на загубени души.

Текстът е публикуван в сп. "Усури"

28 септември 2009 г.

Подобно на героинята си Стела

Джеси Кънева намира красотата в простите неща, които ни заобикалят.
Също като младата художничка от дебютния си роман "Захар и шафран" Джеси приема живота като нещо, изтъкано от горчивия чар на сладките преживявания и поръсено с ароматната добавка на разочарованията.
Всъщност, като се замислим, не е ли това самата истина?
А в тази чаша фотопогледът на Джеси Кънева е заковал част от заглавието на романа й...

23 септември 2009 г.

В чашките ароматно кафе

съдбите вече са очертали неведомите си пътечки, защо да не оживее и стъклото?
Сребърната нишка е така аристократична...

София

не е най-големият град в Европа. Нито пък е най-красивият. Но определено е един от най-дружелюбните и миролюбиви градове на континента. Факт е, че тъкмо насред София съжителстват спокойно величествена синагога, прастара джамия, нова католическа катедрала и солиден ортодоксален храм. Разположени във формата на правоъгълник, храмовете служеха за основата на светлинна пирамида, отправяща – наместо стени – снопове светлина към облаците в небето. Това беше начинът, който градските власти бяха измислили, за да отпразнуват новогодишните празници тази зима.
Стела не даваше пет пари за светлинните пирамиди и украсата на града, а просто бързаше по улицата към старото виенско кафене, където трябваше да я чака приятелят й от детинство Дарен. Чантата й беше пълна с всевъзможни томове езотерична литература и понеже беше голяма чанта, вътре бяха намерили място и книги, свързани с тибетския будизъм, кришна-философията и няколко кратки размишления върху ортодоксалната доктрина. Кафенето беше уютно празно в този час на деня, а във фонтана по средата на залата, както обикновено, плаваха разцъфтели рози. Дарен вече я чакаше, както тя убедено предполагаше, и отпиваше от кафето си. Със замах Стела тресна чантата върху масата и без да обръща внимание на дотърчалата веднага сервитьорка, заяви: „Ето! Всичките ми книги с магични глупости! Давам ти ги! Давам ти ги до една! Прави ги каквото знаеш, защото нямам сили сама да ги изгоря!” – дори когато беше гневна или се правеше на такава, гласът й звучеше като чистата песен на сребърна камбанка.
Дарен и Стела се запознаха в детската градина преди близо 30 години. Той беше най-преданият й приятел и светът наоколо беше просто немислим без присъствието на Дарен. Това Стела осъзна месец или два след като се омъжи. И нямаше да го проумее, ако младият й съпруг не беше й се разсърдил.
- Ама за какво се сърдиш, аз просто говорех по телефона с приятел? – наистина недоумяваше младата булка.
- Как за какво се сърдя, бе? – яростно реагира мъжът й. – Ами че ти му разказваш на този неща, които дори не си споменала пред мен!
Стела беше искрено озадачена:
- А ти откъде знаеш какво съм говорила, подслушваше ли ме?
Тук беше моментът съпругът й да се стъписа:
- Ама разбира се, че те слушам! Ти си ми жена, трябва да се грижа за теб!
- Никога не съм мислила, че в семейната загриженост се включва телефонният шпионаж! – сопна се Стела и изхвърча от стаята.
В нейна защита трябва да кажем, че тя беше много, направо неразумно млада, когато се омъжи, никой не беше я учил как да се държи търпеливо и с разбиране – както правят истинските съпруги. В своя защита Стела мислеше нещо горе-долу такова: „Ами че той ми е приятел от люлка, той ми е повече от брат! Разбира се, че ще си говоря с него за всичко, та ние си имаме теми, които нищим от десет години вече – те за всеки друг биха звучали скучно.” Стела обичаше съпруга си и разправии за нищо я наскърбяваха сериозно. Само гордостта и неумението й пречеха да направи стъпка към помирение и да го прегърне – както искрено желаеше. С времето тези ненаправени стъпки към разбирателството издълбаха пропаст, грамадна колкото язовир, и пътят към помирение беше категорично заличен. Остана само болката отвътре – белег от грубото неразбирателство и неумението да се помиряват.
* * *
- Заминавам – съобщи кратичко Дарен.
- Какво? – не разбра Стела. – Какво ми казваш?
- Казвам ти, че заминавам – засмя се насила той. – На археологическа експедиция отивам. Нищо сериозно, няма да е далеч. – Имаше нужда да го каже.
Стела вече истински се ядоса: не стига, че не обърна никакво внимание на драматичните изявления за старите й книги, а сега пък и това.
- Каква е тази експедиция посред зима? И кой изобщо стартира експедиции по Коледа? С какво ще копаете земята, с газови горелки?
- Няма да копаем. – Дарен й се усмихна благо, поласкан от интереса й. – Първо ще проучваме. Ще копаем по-нататък.
- Къде ще ходиш навръх Коледа? – не се предаваше Стела. – Чии кости ще ровите? И какво да правя аз без тебе?
- Ще ровим около костите на тракийските царе – още по-голяма усмивка грейна срещу нея. – Можеш да дойдеш да ни видиш, когато пожелаеш. А Коледа е семеен празник, тъкмо повод да се видиш с роднините, сещаш ли се?
- Друго семейство аз нямам! – изгледа го свирепо тя. Останалото увисна неизказано във въздуха помежду им.


Трета глава

Инфанта Ещер
1730–1732 г., Португалия
Погребението на дон Протетуш бе сериозно събитие в региона. Всички знатни домове бяха по един или друг начин обвързани със стария велможа и техни представители се стекоха в мавританското имение да отдадат почит на мъртвеца. А и да се покажат пред наследника му – младия дон Алфонсо. Дон Алфонсо едва ли обърна особено внимание на върволицата гости, защото още вчера бе заповядал да се отворят най-хубавите вина от избата на Каса де Протетуш. За младия господар погребението на баща му беше най-приятното събитие от завръщането му у дома насетне. И как не – край на скучните предобеди, пълни с досадни цифри, морални наставления и скитосване по напечените от слънцето стърнища. Сега вече Алфонсито щеше да подрежда живота тук и той щеше много да се измени. О, как щеше да се измени само!
Ещершиня също присъстваше на церемонията. Бланка я бе издокарала в твърда колосана рокличка, безкрайно изискана и официална, която непрекъснато се впиваше в кожата на момиченцето и я мъчеше с безсмислените си барокови кринолини. Ещер кокореше грамадните си очи и нищо не разбираше. В стъписването си беше вкопчила ръчици в полите на Бланка и дори в един крайно неподходящ момент по време на църковната служба се разплака неудържимо, защото помисли, че Дориану е изчезнал.
За погребението на стария господар от Коимбра пристигна сестра му Мерседеш с най-малкото си дете, седемгодишния Фелипе. Доня Мерседеш и Фелипе имаха светлата коса на рода Протетуш, рядка характеристика по онези места, и същата горда осанка, която отличаваше приживе стария дон, а сега – единствения му жив син.
След като се разотидоха гостите – опечалени и почерпени, – доня Мерседеш нахълта храбро в кабинета на стария господар, сега наследен от Алфонсо Красивия. И свари младия наследник разгърден в копринената си пищна риза, размъкнат и прилично пийнал, с разчорлени букли и изпопадала от модната му прическа пудра. Стъкленица порто имаше на масичката край него и ни следа от работни книжа из цялата стая.

21 септември 2009 г.

Талантливата млада художничка

Стела смята, че Бог или Вселенският разум – или както искате, го наречете! – ни е предоставил всичко, от което се нуждаем – удобни тела, здрав разум, чувства, които смекчават битието. Изгреви, залези, дъжд, сняг – с какви ли не красоти е дарен човекът...
Ала най-голямото му богатство е свободната воля. Тя му дава възможност да реди сам своя живот, сам да решава какво да стори със собственото си съществуване. Съмнителни авторитети, като вестникарския хороскоп, декоратора, разбиращ от фън шуй, и подобни, не са необходими, за да бъдеш щастлив.
Така мисли Стела. Но сънят, който я спохожда още от детството, свързва младата жена със съдбите на далечни, непознати хора...
И идва денят, в който тя най-сетне ще усвои урока, чийто смисъл й е убягвал дълго, много дълго, цели епохи...

Очаквайте скоро дебютния роман на Джеси-Даниела Кънева "Захар и шафран".

20 септември 2009 г.

Две повествования

преплитат нишки в дебютния роман на Джеси-Даниела Кънева "Захар и шафран".
Едната ни отвежда назад във времето – в средновековна Португалия, където да не следваш предначертания от традициите житейски път, е разрушително. Другата нишка минава през живота на наша съвременничка – умна и красива млада жена със сложна съдба.
Битието и на "осъдената душа" Ещер от Авейру, и на нестандартната, свободолюбива Стела от София е изпъстрено със случки и хора, сякаш огледално отразени едни в други. А "коренът" на болезнените, разтърсващи събития е някъде, където никой от нас не може да надникне.
Романът търси отговори на въпросите, които всеки си е задавал – има ли съдба, можем да избягаме от онова, което "ни е писано"...

19 септември 2009 г.

Джесини пространства


В душата на твореца е така - надникваш през открехнатите двери, пристъпваш по пътечка, изтъкана от пъстри емоции, а там - в дъното, е съкровището. Светликът му мъждее едва-едва и не всеки има очи за него, но усилието си струва.

С. Иванова, журналист

17 септември 2009 г.

Не можеш да я спреш,

когато е във вихъра на чувствата си – тя плете от тях истории с думи, често ги рисува или ги превръща в съвсем истински пуловери.
Даниела Кънева е журналист по образование, но притежава брилянтни познания и за историята на България. Вместо академично ниво обаче предпочита да демонстрира дребните неща, които са вътре в нас, защото те са и най-важните... Взима зрънце вяра, да речем, и... преобръща някоя планина от застояли представи.
Джеси, както я наричат приятелите й, е събрала различни таланти – до дарбата й да прегръща и обича живота и в най-трудните ситуации стои умението й да бъде добър журналист. Напоследък се превърна и в достоен за уважение иконописец, макар че рисуването е в кръвта й от години.
Кани те на кафе, но докато се наговорите, сигурно вече ще е изплела и чорап, приличащ повече на произведение на изкуството. Така неусетно е изплела и дебютната си книга, чрез която ще ни посвети в още един от талантите си.

Красимир Проданов, сп. "Усури"

16 септември 2009 г.

Духът на приключението

е това, което ни прави живи.